Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
Намерени са
3036
резултата от
877
текста в
4
страници с корен от думите : '
Ясна мисъл
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
174
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Величието на
мисъл
та, която след това Гьоте се опитва да разпростре и върху животинския свят, минава някому през ума само тогава, когато той се опитва да я оживи в своя дух, когато се залови да я размисли.
Важното в метаморфозата на растението не се състои например в откриването на отделните факти, че лист, чашка, корона и т.н. са тъждествени органи, а във величественото мисловно построение на едно живо цяло на действащи едни през други формиращи закони, което произтича от това и което построение определя от себе отделните степени на развитието.
Величието на мисълта, която след това Гьоте се опитва да разпростре и върху животинския свят, минава някому през ума само тогава, когато той се опитва да я оживи в своя дух, когато се залови да я размисли.
Тогава той забелязва, че преведената в идеята природа на растението е самата тази, която живее в нашия дух също така, както в обекта; той забелязва също, че оживява един организъм и до най-малките части, когато си го представи в себе си не като мъртъв, завършен предмет, а като нещо развиващо се, ставащо, намиращо се в постоянно безпокойство.
към текста >>
2.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на
мисъл
та за метаморфозите, морфологическата
мисъл
се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар.
Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”. Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” като нещо постоянно.
От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар.
към текста >>
И тази
мисъл
ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”.
По-късно ще видим, че в безкрайното множество от растителни форми Гьоте търси едно първично растение (прарастение).
И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”.
Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г. на това и на други 36 отбелязани от него места, носещи в предстоящия текст знака*, забележки. Той не може да осъществи това си намерение./
към текста >>
Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с
мисъл
та в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”.
Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата.
Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”.
От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”. Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./.
към текста >>
Мисъл
та за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте.
Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте.
В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”. На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”. На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението.
към текста >>
В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява
мисъл
та, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”.
Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте.
В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”.
На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”. На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението. На 17 април * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Палермо и записва за прарастението думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”.
към текста >>
Той има предвид комплекса от законите на формирането, който организира растението, прави от него това, което то е, и чрез което при определен обект на природата ние стигаме до
мисъл
та: това е едно растение това е прарастението.
На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”. На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението. На 17 април * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Палермо и записва за прарастението думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”.
Той има предвид комплекса от законите на формирането, който организира растението, прави от него това, което то е, и чрез което при определен обект на природата ние стигаме до мисълта: това е едно растение това е прарастението.
към текста >>
Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в
мисъл
та; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр.
Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр.
Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него. Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него.
към текста >>
На 17 май 1787 година Гьоте пише тази
мисъл
на Хердер с думите: “На мене ми просветна
мисъл
та че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад.
В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма.
На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад.
Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях. На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение. Следователно растението е едно същество, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея. Всяко едно растение е едно хармонично цяло от растения*/*В какъв смисъл тези отделни части се отнасят към цялото, това ще имаме случай да покажем на различни места.
към текста >>
Ние можем да проследим приблизително всички подробности на
мисъл
та за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето.
Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението. Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството.
към текста >>
Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте
мисъл
е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението.
В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето. Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението.
Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството.
към текста >>
Тъй като съдържанието на тази
мисъл
е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството.
По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето. Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването. Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението.
Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството.
към текста >>
3.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една
мисъл
която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите.
В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм.
Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите.
През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”. И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте.
към текста >>
У него все повече оживява
мисъл
та, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде носител на една свободна духовна същност.
Схващайки човека в първите два реда на този куплет според неговите духовни качества, Гьоте казва, че единствено това го отличава от всички други същества на света. Това "единствено" ни показва съвсем ясно, че Гьоте е схващал човека по неговото физическо устройство в пълна съгласуваност с останалата природа.
У него все повече оживява мисълта, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде носител на една свободна духовна същност.
По неговите сетивни качества и човекът се проявява така, както е казано по-нататък в спомената ода:
към текста >>
Тази
мисъл
въздейства неимоверно плодотворно върху следващата немска философия.
Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека. На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин. Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма. От това се получава възможността за едно такова високо съвършенство при човека. При него природата е използувала едно същество това, което при животните беше разпръснала върху множество класи и раздели.
Тази мисъл въздейства неимоверно плодотворно върху следващата немска философия.
Нека тук споменем описанието, което по-късно Окаен даде за същата представа, за нейното изяснение. Той казва* /*Окаен, Учебник по Натурфилософия, 2.издание, Йена 1831 г, стр.589./: “Животинското царство е само едно животно, т.е. изображението на животинското с всички негови органи всеки за себе си едно цяло. Едно отделно животно се ражда, когато един отделен орган се отделя от общото животинско цяло и въпреки това изпълнява съществените животински действия. Животинското царство е само раздробеното най-висше животно: човекът.
към текста >>
То е само едно доразвитие на горната
мисъл
.
За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова. Завчера ние четяхме заедно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”. Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме.
То е само едно доразвитие на горната мисъл.
Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по отношение на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни.
към текста >>
Сега у Гьоте все повече оживяваше
мисъл
та, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата.
Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата.
Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
към текста >>
Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната
мисъл
; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма връзка.
Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната мисъл; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма връзка.
По-нататък това място ни показва, че основните мисли, които ни интересуват преди всичко у Гьоте: Великите идеи върху животинския тип, са съществували отдавна преди въпросното откритие. Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост.
към текста >>
Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази
мисъл
и се е занимавал много с нея през следващите години.
Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години.
На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
към текста >>
До каква степен живееше в Гьоте
мисъл
та, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата
мисъл
върху цялата природа.
Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа.
В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
към текста >>
И тъй като в Италия пред неговия дух стои
мисъл
та за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
към текста >>
Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на
мисъл
та, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт. Когато човек се придържа само към този последния факт, тогава само от щастливия случай зависи, дали ще намери такива екземпляри, при които може точно да види нещата.
Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
към текста >>
През време когато
мисъл
та за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека.
Неговите велики идеи го придружават и в Италия.
През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека.
На 20 януари 1787 година Гьоте пише в Рим: "Аз съм приблизително подготвен по анатомия и добих не без усилия познания и върху човешкото тяло, до определена степен. Тук вниманието на човека е постоянно завладяно чрез наблюдение на статуите, обаче по един по-висш начин. При нашата медицинско-хирургическа анатомия се касае само за това, да познаем честта, и за целта служи също и един нищожен мускул. Обаче в Рим частите не означават нищо, ако същевременно те не представляват благородната красива форма.
към текста >>
4.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата
мисъл
, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите.
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите.
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
към текста >>
Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една
мисъл
не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят.
Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане?
Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят.
Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие. Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие. Че е дадено на човека да познава по този начин, това Гьоте показва на дело.
към текста >>
Тази страна на неговата теория не беше още от самото начало
ясна
на Гьоте.
Наред с обикновената емпирична механика, която събира само фактите, съществува още една рационална механика, която извежда като необходими априористичните закони от вътрешната природа на основните принципи на механиката. Както първата се отнася към последната, така се отнася теорията на Дарвин, Хекел и т.н. към рационалната органическа наука на Гьоте.
Тази страна на неговата теория не беше още от самото начало ясна на Гьоте.
Обаче по-късно той изказва вече съвсем решително това. Когато на 21 януари 1832 година пише на Хайнрих вилхелм Фердинанд Вакенродер: "продължавайте с всичко, което ви интересува и ме запознайте с него то се свързва някъде с моите съзерцания", с това той иска да каже, че е открил основните принципи на науката на организмите, от които трябва да бъде изведе но всичко останало. Обаче по-рано всичко това е действало несъзнателно в неговия дух и той е третирал фактите според него*/*Гьоте чувстваше тава негово несъзнателно действане често пъти като една тъпост. /Виж. К. Ю. Шрьобер, Гьотевият Фауст, I/II,6-то издание, Щутгарт 1926 г., т.ІІ, стр.ХХХІV и следв./.
към текста >>
Всички тези статии изразяват вече по-горе
мисъл
, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност.
Всички тези статии изразяват вече по-горе мисъл, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност.
Така Гьоте стига до единствено задоволяващия възглед за природата, който основава един действително обективен метод. Когато една теория разглежда идеята като нещо чуждо на самия обект, като нещо чисто субективно, тя не може да твърди, че е истински обективна, когато си служи въобще само с идеята. Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях.
към текста >>
Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до
мисъл
та, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки.
Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки.
Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки. Обаче в 1807 година все още не се стига до издаването на неговите отделни студии. Интересът към учението за цветовете изтласка отново на заден план Морфологията за известно време. Първата тетрадка от тази морфология излезе едва в 1817 година.
към текста >>
5.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
При гледането той имаше определена
мисъл
, как фактите трябва да бъдат съпоставени с други, какво е важно за тях, какво не.
Хиляди и хиляди хора са гледали един сетивен факт и са минали покрай него, без да забележат нещо очебиещо. Тогава дойде един, който насочи поглед към този факт и забеляза при него един важен закон. От къде идва това? Само от това, защото откривателят разбираше да наблюдава различно от своите предшественици. Той гледаше факта с очи различни от тези на своите себеподобни.
При гледането той имаше определена мисъл, как фактите трябва да бъдат съпоставени с други, какво е важно за тях, какво не.
И така той подреди нещата мислейки и видя нещо повече от другите. Той видя с очите на Духа. Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене.
към текста >>
Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко
ясна
представа, а една едва смътна представа.
А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят.
Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа.
Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява. Нека не бъда криво разбран. Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо.
към текста >>
Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с
мисъл
та, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде.
Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък.
Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде.
към текста >>
6.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе на
мисъл
та: Да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната основа.
Издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе на мисълта: Да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната основа.
Моето убеждение е, че всяко отделно твърдение на Гьоте получава един съвършено нов и именно правилен смисъл, когато към него пристъпим с пълно разбиране за неговия дълбок и всеобхватен светоглед. Без съмнение не може да се отрече: Някои постановки на Гьоте в есественонаучно отношение се явяват напълно без значение, когато ги разглеждаме от гледна точка на напредналата междувременно наука. Но това не се разглежда по-нататък.
към текста >>
7.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние имаме работа само с отделни прояви, от които виждаме, как изглежда тази или онази
мисъл
в светлината на неговия подход на мислене.
Ние посочихме вече в предидущата глава, че Гьотевият научен светоглед не стои пред нас като едно завършено цяло, като нещо развито от един принцип.
Ние имаме работа само с отделни прояви, от които виждаме, как изглежда тази или онази мисъл в светлината на неговия подход на мислене.
Това е случаят в неговите научни съчинения, в неговите кратки указания върху това или онова понятие, както той ги дава в "Сентенции в проза", и в писмата до своите приятели. Художественото оформление на неговия светоглед най-после, което ни позволява също да направим най-разнообразните заключения върху неговите основни идеи, се съдържа за нас в неговите поетически творения. Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз.
към текста >>
Мисъл
та се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма.
Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали. Ние стоим пред нещо станало. Обаче ние можем да схванем само това, за което знаем, както е станало, как е възникнало; когато знаем, къде се намират нишките, за които е свързано това, което се явява пред нас. Различно е положението при нашето мислене. Един мисловен образ не застава срещу мене, без аз самият да съм съдействувал за неговото възникване; той се явява в полето на моето възприятие само така, че аз изнасям нагоре от тъмната пропаст на невъзприемаемостта.
Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма.
Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
към текста >>
Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и
мисъл
та.
Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма. Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване.
Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем.
към текста >>
Една
мисъл
се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим.
Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта. По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност.
Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим.
Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата.
към текста >>
Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на
мисъл
та, както една чиста
мисъл
.
По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем.
Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея.
към текста >>
Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като
мисъл
, като идея.
Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ.
Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея.
В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята. Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята.
към текста >>
Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от
мисъл
та.
Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят. Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане. В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане.
Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта.
А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки? Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука. Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки. Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване.
към текста >>
8.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена
мисъл
та в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази
мисъл
до общия свят на идеите.
Не, те са едно и също нещо; и това, което ми се явява в особеното, в отделното нещо, не е нищо друго освен понятието. Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е. От това се получава средство за по-нататъшното охарактеризиране на нашия научен метод. Всеки отделен образ на действителността представлява в мисловната система едно определено съдържание. Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него.
Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите.
Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли. Разумът имат след това задачата да подреди тези образи в хармонията на общия свят на идеите.
към текста >>
9.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от
мисъл
та, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание.
Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм. Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици.
Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание.
Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие? Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно?
към текста >>
10.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред
мисъл
та, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън!
Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения. Само това е достойно за свободни същества.
към текста >>
11.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става
ясна
мисъл
та, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа.
Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят.
Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа.
От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено.
към текста >>
От това обаче следва също, че основната
мисъл
на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене.
Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа.
От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене.
Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено.
към текста >>
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче
мисъл
та може това, и по този начин да го обясни.
Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията.
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
към текста >>
12.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той знаеше, коя е основата на сигурността на математическите теореми; той си беше образувал една
ясна
представа върху това, в какво отношение стои математическата закономерност към другите закономерности.
Всичко се свежда дотам, да установим, какво има да върши математиката и къде започва нейното прилагане в естествената наука. Върху това Гьоте действително е направил най-съвестните наблюдения. Там, където става дума да определи границите на своята производителна сила, поетът е развил едно остроумие, което е надминато само от неговото гениално проникновение. Върху това бихме искали да обърнем вниманието на онези, които не знаят да кажат за Гьотевото научно мислене нищо друго, освен това, че му е липсвал логическият начин на мислене. Начинът, по който Гьоте определяше границата между естественонаучния метод, който прилагаше, и този на математиците, издава едно дълбоко проникване в природата на математическата наука.
Той знаеше, коя е основата на сигурността на математическите теореми; той си беше образувал една ясна представа върху това, в какво отношение стои математическата закономерност към другите закономерности.
към текста >>
13.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче насоката на
мисъл
та, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата.
Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите. Да мисли човек "научно" в смисъла на модерното природоучение не е особено трудно. Ние не преди отдавна изживяхме един забележителен случай. Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното". Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства.
Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата.
Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея. След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука. Тази книга предизвика голяма сензация.
към текста >>
Когато в нас възниква една
мисъл
, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим.
към текста >>
Обаче защо втората
мисъл
следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите.
Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите.
Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите.
Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите.
към текста >>
Тук за нас става
ясна
задачата на науката.
Тук за нас става ясна задачата на науката.
Тя трябва да проникне така далече през света на явленията, че да търси явления, които са зависими само от необходими условия. И говорно понятният израз за такива необходими връзки са природните закони.
към текста >>
14.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тогава той вече беше замислил своята велика
мисъл
за метаморфозата на органическите същества.
Трябва да си припомним състоянието на Гьотевия светоглед през това време.
Тогава той вече беше замислил своята велика мисъл за метаморфозата на органическите същества.
Още чрез откритието на междинната челюстна кост в него възникнал възгледът за единството на всяко природно съществуване. Отделните същества му се явиха като особено изменение на идейния принцип, който царува в цялостта на природата. Още в своите писма от Италия той беше изказал, че едно растение е растение само чрез това, че то носи в себе си "идеята на растението". Тази идея той считаше за нещо конкретно, за едно изпълнено с духовно съдържание единство във всички отделни растения. Тя не можеше да бъде обхваната с очите на тялото, но можеше да бъде обхваната с очите на духа.
към текста >>
15.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
са възприятията точно в същия с
мисъл
както светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови усещания, топлина, студенина и т.н.
Величина, форма, положение, движение, сила и т.н.
са възприятията точно в същия с мисъл както светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови усещания, топлина, студенина и т.н.
Който отделя величината на дадено нещо от неговите останали свойства и я разглежда за себе си, той няма вече работа с една действителна вещ, а с една абстракция на ума. Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното възприятие абстракция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното възприятие. Пространствените и числени отношения нямат никакво предимство пред другите сетивни възприятия освен тяхната по-голяма простота и по-лесна обозримост. На тази простота и обозримост се крепи сигурността на математическите науки. Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене.
към текста >>
16.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Трябва да наречем връх на липса на
мисъл
, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича.
Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г. Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши. Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони.
Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича.
към текста >>
17.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с
мисъл
та към опита.
Как някой, който обича ясното мислене, може да свърже един смисъл с понятието за материята, без да излезе вън от пределите на света на опита? В света на опита има тела с определена величина и положение, съществуват явления на светлина, на цветове, топлина, на електричество, на живот и т.н. Опитът не ни казва нищо върху това, че величината, топлината, цветът и т.н. са свързани с някаква материя. Материята не може да бъде намерена никъде сред света на опита /на опитността/.
Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с мисълта към опита.
към текста >>
18.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Във философа проблясва една
мисъл
, една идея, когато той стои срещу един природен процес.
Философът и художникът имат същата цел. Те се стремят да дадат форма на съвършеното, което техният дух вижда, когато оставят природата да действа върху тях. Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел.
Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес.
В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят. Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта.
към текста >>
Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на
мисъл
та.
Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят.
Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта.
Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие.
към текста >>
Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на
мисъл
та.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник.
Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта.
Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност. Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството. Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство?
към текста >>
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева
мисъл
: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност.
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник.
към текста >>
Съдържанието на
мисъл
та, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината.
Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината.
Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда. Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема. Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата. Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание.
към текста >>
Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с
мисъл
та това, което възприема.
Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината. Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда.
Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема.
Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата. Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание. А това и нищо друго не търси този, който разбира потребностите на човешката природа. Който не стига до това разбиране, на него нещата навъншния свят му остават чужди.
към текста >>
19.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Може например да постави една
мисъл
в центъра на съзнанието, която
мисъл
не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно.
Средства за проникване по-дълбоко в душата се предлагат тогава, когато насочваме поглед върху онова, което съдействува в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човекът мисли, неговото съзнание е насочено върху мислите. Той иска да си представи нещо чрез мислите; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Но човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око.
Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно.
Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи.
към текста >>
Човек може да постоянствува в задържането на един такава
мисъл
.
Когато човекът мисли, неговото съзнание е насочено върху мислите. Той иска да си представи нещо чрез мислите; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Но човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно.
Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл.
Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи. Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща.
към текста >>
Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на
мисъл
та в полето на тези светогледи.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път.
Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи.
По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание.
към текста >>
По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на
мисъл
та да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи.
По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз.
Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание.
към текста >>
Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва
мисъл
та, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят.
Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
към текста >>
Мисъл
та се оказа възпитател на душата.
Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
Мисълта се оказа възпитател на душата.
Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
към текста >>
Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на
мисъл
та през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на възгледа за света се явяват повторно гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането на напредъка на философските стремежи. Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене.
Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне.
В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него. Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи. И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>
20.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Отто Либман разработи тази
мисъл
за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения.
От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време. В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо.
Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения.
Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене". Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това?
към текста >>
21.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата
мисъл
, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази
мисъл
.
Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията". Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте.
И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл.
Но причината на това явление се крие именно във факта, че в действителност нито един от тези възгледи не е израснал от светогледа на Гьоте, а всеки един от тях има своите корени вън от този светоглед. Тя се крие в това, че споменатите изследователи търсят едно външно съвпадение, еднавъншна съгласуваност с подробности, които откъснати от цялостното мислене на Гьоте изгубват своя смисъл, но не искат да признаят вътрешната самородност на това цяло, неговата способност да създаде едно научно направление. Никога възгледите на Гьоте не са били изходна точка на научни изследвания, а само обект на сравнение. Тези, които са се занимавали с него, рядко са били ученици, които са се отдали с безпристрастно разбиране на неговите идеи, а повечето пъти критици, които са съдили върху него.
към текста >>
Именно в посочения с
мисъл
възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на
мисъл
та, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане.
Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм. Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма. Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото.
Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане.
Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби. Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество. Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед. При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата. Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното творчество, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството.
към текста >>
Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една
ясна
форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество.
Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото. Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане. Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби.
Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество.
Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед. При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата. Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното творчество, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството. Именно опирайки се на Гьоте и на Шилер ще не бъде възможно да откъснем нашата централна наука от нейната катедрена самотност и да я включим в останалото развитие на културата. Научните убеждения на нашите класици са свързани с хиляди нишки за другите техни стремежи, те са такива, каквито ги изисква културната епоха, която ги е създала.
към текста >>
22.
04_а. ОПИТНОСТ - А. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Каквато и роля да играе при това нашият организъм: Пред нашата
мисъл
стои като завършена и натрапена форма на действителността /опитност/ немолекулярния процес, а онези цветове, звуци и т.н.
Това така силно изпъква при предметите на външните сетива, че едва ли някой може да го отрече. Едно тяло застава пред нас първо като едно множество от форми, цветове, топлинни и светлинни впечатления, които са внезапно пред нас, изникнали като от един непознат за нас първичен източник. Физиологическото убеждение, че сетивният свят такъв, какъвто той стои пред нас, не е нищо по себе си, а е вече едно произведение на взаимодействието на един непознат за нас молекулярен външен свят и нашия организъм, не противоречи на нашето твърдение. Ако действително би било вярно, че цвят, топлина и т.н. не са нищо друго, освен формата, под която нашият организъм е възбуден от външния свят, все пак процесът, който превръща ставащото във външния свят в цвят, топлина и т.н., се намира изцяло отвъд съзнанието.
Каквато и роля да играе при това нашият организъм: Пред нашата мисъл стои като завършена и натрапена форма на действителността /опитност/ немолекулярния процес, а онези цветове, звуци и т.н.
към текста >>
23.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Едва когато искрата на
мисъл
та проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
Мисловно на тази степен на наблюдение светът е за нас една съвършена гладка повърхност. Нито една част на тази повърхност не се издига над друга; никоя част не показва някаква мислима разлика над друга.
Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
към текста >>
24.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато например схвана
мисъл
та за причината, тази
мисъл
ме довежда чрез своето собствено съдържание до следствието.
Да предположим, че имам пред себе си една течност, която довеждам до завиране. Първо тази течност е спокойна, след това виждам как се издигат парни мехурчета, тя се поставя в движение и накрая се превръща в парообразна форма. Това са отделните редуващи се възприятия. Мога да въртя и обръщам нещата както искам: Ако остана при това, което ми доставят сетивата, аз не намирам някаква връзка на фактите. Не е такъв случаят при мисленето.
Когато например схвана мисълта за причината, тази мисъл ме довежда чрез своето собствено съдържание до следствието.
Достатъчно е само да запазя мислите в онази форма, в която те се явяват като закономерни определения.
към текста >>
Когато зачеваме някаква
мисъл
, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда.
Но явява ли се за нас мисленето действително по такъв начин, осъзнаваме ли го ние с нашата индивидуалност така, че с пълно право да можем да вземем за него под внимание изтъкнатите по-горе признаци? Всеки, който насочва вниманието си върху тази точка, ще открие, как едно външно явление на сетивната действителност, даже как един друг процес на нашия духовен живот бива осъзнато, и как бива осъзнато нашето собствено мислене. В първия случай ние определено имаме съзнанието, че заставаме пред една завършена вещ; завършена именно дотолкова, доколкото тя е станала явление без ние да сме упражнили едно определящо влияние върху това ставане. Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност.
Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда.
Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт. При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост. Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта.
към текста >>
Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази
мисъл
, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт.
Всеки, който насочва вниманието си върху тази точка, ще открие, как едно външно явление на сетивната действителност, даже как един друг процес на нашия духовен живот бива осъзнато, и как бива осъзнато нашето собствено мислене. В първия случай ние определено имаме съзнанието, че заставаме пред една завършена вещ; завършена именно дотолкова, доколкото тя е станала явление без ние да сме упражнили едно определящо влияние върху това ставане. Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда.
Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт.
При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост. Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта.
към текста >>
При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при
мисъл
та аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост.
В първия случай ние определено имаме съзнанието, че заставаме пред една завършена вещ; завършена именно дотолкова, доколкото тя е станала явление без ние да сме упражнили едно определящо влияние върху това ставане. Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда. Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт.
При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост.
Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта.
към текста >>
Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при
мисъл
та.
Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда. Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт. При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост.
Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта.
към текста >>
При
мисъл
та на мене ми е ясно, че това ставане (произвеждане) не е възможно без моята дейност.
Те са тези, на които трябва да припишем че сетивното явление застава пред нас като нещо завършено; на тях трябва да припишем произвеждането /ставането/ на сетивното явление.
При мисълта на мене ми е ясно, че това ставане (произвеждане) не е възможно без моята дейност.
Аз трябва да преработя мисълта, трябва да пресъздам нейното съдържание, трябва да го изживея вътрешно до неговите най-малки части, ако тя въобще трябва да има за мене някакво значение.
към текста >>
Аз трябва да преработя
мисъл
та, трябва да пресъздам нейното съдържание, трябва да го изживея вътрешно до неговите най-малки части, ако тя въобще трябва да има за мене някакво значение.
Те са тези, на които трябва да припишем че сетивното явление застава пред нас като нещо завършено; на тях трябва да припишем произвеждането /ставането/ на сетивното явление. При мисълта на мене ми е ясно, че това ставане (произвеждане) не е възможно без моята дейност.
Аз трябва да преработя мисълта, трябва да пресъздам нейното съдържание, трябва да го изживея вътрешно до неговите най-малки части, ако тя въобще трябва да има за мене някакво значение.
към текста >>
Поради това сега, че стоим посред съдържанието на
мисъл
та, проникваме това съдържание във всички негови съставни части, ние сме в състояние да познаем действително неговата същинска природа.
Поради това сега, че стоим посред съдържанието на мисълта, проникваме това съдържание във всички негови съставни части, ние сме в състояние да познаем действително неговата същинска природа.
Начинът, по който това мисловно съдържание застава пред нас, е една гаранция за това, че свойствата, които му приписваме по-рано, действително му подхождат. Следователно то може несъмнено да послужи като изходна точка за по-нататъшното разглеждане на света, за всяка форма на едно по-нататъшно разглеждане на света. Неговата съществена характерна черта ние можем да вземем от самото него; ако искаме да получим характерната черта на останалите неща, ние трябва да започнем нашите изследвания от него. Да се изразим още по-ясно. Понеже само в мисленето изпитваме една действителна закономерност, една идейна определеност, тогава и закономерността на останалия свят, която не изпитваме при него самия, трябва да е включена вече в мисленето.
към текста >>
25.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед,
мисъл
та носи един субективен характер.
Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието.
Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер.
Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
към текста >>
Ние произвеждаме
мисъл
та "А" и
мисъл
та "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга.
Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието. Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер. Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа.
Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга.
Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма. С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност.
към текста >>
Той е искал да направи значението на
мисъл
та, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите.
Най-ясно изпъква това схващане във вътрешната самородност и във вътрешното съвършенство на мисленето в научната система на Хекел. Никой като него не е приписал на мисленето една такава съвършена сила до степен, че то да може от себе си да основе един светоглед. Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата. Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно. Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето".
Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите.
С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ. Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност.
към текста >>
Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил
мисъл
та като една вещ.
Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата. Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно. Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически.
Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ.
Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност. Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка.
към текста >>
Трябва именно да бъде установено, че полето на
мисъл
та е единствено човешкото съзнание.
Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ. Самият той никога не е обяснил това по този начин.
Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание.
След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност. Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос. Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способност съществува една трудност.
към текста >>
Хегел изтъква само обективната страна на
мисъл
та; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ.
С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ. Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност.
Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ.
Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос. Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способност съществува една трудност. Но вярваме, че всяко енергично мислене може да я преодолее. Трябва да си представим две неща: Че първо ние дейно произвеждаме като явление идейния свят и същевременно, че това, което дейно произвеждаме, на което дейно даваме съществуване, почива на своите собствени закони.
към текста >>
Начинът, по който съдържанието на
мисъл
та застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата.
Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят.
Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата.
към текста >>
26.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една
мисъл
зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други.
Ние се приближаваме с още една стъпка към мисленето. Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия свят на опитността. Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля. Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето.
Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други.
Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание? Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето? Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение. Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения.
към текста >>
Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (
мисъл
та) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет.
Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание? Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето? Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение.
Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет.
Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения. Ние вземаме мислите такива, каквито предварително ги намираме. Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим. Ето защо не можем да поставим това като изходна точка. Именно горепосоченият възглед върху отношението на понятието и на предмета е нещо твърде често.
към текста >>
Щом в съзнанието се появи една отделна
мисъл
, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене.
Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене.
Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо. Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината. Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления?
към текста >>
27.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че
мисъл
та оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин.
Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин.
Обаче това са различия, които не могат вече да бъдат постигнати с мисленето. Тук има място за един друг елемент. Този елемент е сетивното възприятие. Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността.
към текста >>
Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена
мисъл
да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли.
Съвършено вярно. Но нима сборът на всички възможни понятия е тъждествен със сбора на тези, които аз съм си образувал в моя досегашен живот? Нима моята система от понятия не е способна да се развива? Не мога ли аз по отношение на една неразбираема за мене действителност да поставя веднага в действие моето мислене, за да развия именно на място понятието, което трябва да държа срещу един предмет? От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие.
Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена мисъл да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли.
За нейното съдържание е несъществено, къде и как аз я зачевам. Аз вземам всички определения на мисълта от света на мислите. В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект. Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност. Наистина този предмет ми дава повод в даден момент да извлека от единството на всички възможни мисли именно това мислително съдържание, но той съвсем не ми доставя градивните камъни за същото.
към текста >>
Аз вземам всички определения на
мисъл
та от света на мислите.
Нима моята система от понятия не е способна да се развива? Не мога ли аз по отношение на една неразбираема за мене действителност да поставя веднага в действие моето мислене, за да развия именно на място понятието, което трябва да държа срещу един предмет? От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие. Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена мисъл да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли. За нейното съдържание е несъществено, къде и как аз я зачевам.
Аз вземам всички определения на мисълта от света на мислите.
В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект. Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност. Наистина този предмет ми дава повод в даден момент да извлека от единството на всички възможни мисли именно това мислително съдържание, но той съвсем не ми доставя градивните камъни за същото. Аз трябва да извлека тези градивни камъни от мене самия. Когато поставим в действие нашето мислене, едва тогава действителността получава истински определения.
към текста >>
Аз познавам в сетивния обект отново
мисъл
та, която съм извлякъл от моята вътрешност.
От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие. Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена мисъл да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли. За нейното съдържание е несъществено, къде и как аз я зачевам. Аз вземам всички определения на мисълта от света на мислите. В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект.
Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност.
Наистина този предмет ми дава повод в даден момент да извлека от единството на всички възможни мисли именно това мислително съдържание, но той съвсем не ми доставя градивните камъни за същото. Аз трябва да извлека тези градивни камъни от мене самия. Когато поставим в действие нашето мислене, едва тогава действителността получава истински определения. Тя, която по-рано беше няма, говори сега ясен език. Нашето мислене е преводачът, който тълкува жестовете на опитността.
към текста >>
Естественото вярно нещо по въпроса е това, че то задържа в определена форма постоянно течащата
мисъл
, без да става нужда ние да съдействаме активно за това задържане.
Хората така са свикнали да считат света на понятията като нещо празно, безсъдържателно и да и противопоставят възприятието като нещо пълно съдържателно, напълно определено, че за истинското положение на нещата ще бъде трудно те да разберат полагащото му се място. Изпуска се напълно изпредвид, че простото гледане на нещата е най-празното нещо, което можем да си представим, и че то получава цялото си съдържание само чрез мисленето.
Естественото вярно нещо по въпроса е това, че то задържа в определена форма постоянно течащата мисъл, без да става нужда ние да съдействаме активно за това задържане.
Когато един човек, който има един богат душевен живот, вижда хиляди неща, които за духовно бедния са едно нищо, това ясно доказва, че съдържанието на действителността е само огледален образ на съдържанието на нашия дух и че отвън ние получаваме само празната форма. Без съмнение ние трябва да притежаваме в нас силата да се познаем като създатели на това съдържание, иначе винаги ще виждаме само отражението, а никога нашия дух, който се оглежда, отразява се. Също и този, който вижда себе си в едно фактическо огледало, трябва да се познава сам като личност, за да се познае отново в огледалния образ. Всяко сетивно възприятие се разтваря, що се отнася за същността, накрая в идейно съдържание. Едва тогава то ни се явява прозрачно и ясно.
към текста >>
В моята система от понятия
мисъл
та тяло съществува в много изменения.
В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения.
Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние. Тези последни тела аз наричам неорганични. Когато след това срещам определено тяло, което във възприятието ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
към текста >>
Едната форма е
мисъл
та за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние.
В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения.
Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние.
Тези последни тела аз наричам неорганични. Когато след това срещам определено тяло, което във възприятието ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
към текста >>
28.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Понятието е отделната
мисъл
, както тя бива установена от ума.
Още Кант е обърнал внимание на разликата между ума и разума. Той нарича разума онази способност, която възприема идеите; напротив умът се ограничава в това, да разглежда света само в неговата отделеност, в неговата изолираност. Разумът е действително способността да възприемаме идеите. Тук трябва да установим разликата между понятие и идея, която до сега не взехме под внимание. За нашите досегашни цели се касаеше само да намерим онези качества на света на мислите, които се проявяват в понятия и идеи.
Понятието е отделната мисъл, както тя бива установена от ума.
Когато довеждам в текучност едно множество от такива отделни мисли, така щото те да могат да преминават едни в други, да се свързват помежду си, тогава се раждат мислителните образи, които съществуват само за разума, до които умът не може да стигне. За разума създанията на ума изгубват своите изолирани съществувания и живеят по нататък вече само като една част в едно цяло.
към текста >>
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на
мисъл
та като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство.
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство.
Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън. Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас.
към текста >>
Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в
мисъл
та в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части.
Нека не се мамим тук. Математическото единство, което стои на основата на числото, не е първото. Първото е големината, която е толкова и толкова кратно повторение на единицата. Аз трябва да предположа една големина, когато говоря за една единица. Единицата е едно създание, един образ на нашия ум, който той отделя от целостта, както разделя следствието от причината, веществото от неговите качества и т.н.
Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части.
Когато мисля всичките математически единици наведнаж, това е едно и също нещо. И тази тъждественост аз изказвам в съждението 7 + 5 = 12. Същото е и с геометрическия пример, който Кант изнася. Една ограничена права с крайни точки А и В е едно неделимо единство. Моят ум може да си състави за това две понятия.
към текста >>
29.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Мисъл
та не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото.
Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили. Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони. На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността. Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли. Той е също така възприемателен орган, както окото и ухото.
Мисълта не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото.
Без съмнение, никому не хрумна да счита цвета като нещо, което се отпечатва на окото като нещо трайно оставащо в него, което се задържа в него. Обаче този възглед преобладава при духа. За всеки предмет в съзнанието трябва да се образува една мисъл, която след това остава в него, за да бъде извлечена после при нужда. Върху този въпрос е създадена една особена теория, като че мислите, за които нямаме съзнание в момента, са запазени в нашия дух; само че те се намират под прага на съзнанието. Тези приключенски възгледи се разпадат в нищо веднага, когато помислим, че светът на идеите е един свят определен от самия него.
към текста >>
За всеки предмет в съзнанието трябва да се образува една
мисъл
, която след това остава в него, за да бъде извлечена после при нужда.
Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли. Той е също така възприемателен орган, както окото и ухото. Мисълта не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото. Без съмнение, никому не хрумна да счита цвета като нещо, което се отпечатва на окото като нещо трайно оставащо в него, което се задържа в него. Обаче този възглед преобладава при духа.
За всеки предмет в съзнанието трябва да се образува една мисъл, която след това остава в него, за да бъде извлечена после при нужда.
Върху този въпрос е създадена една особена теория, като че мислите, за които нямаме съзнание в момента, са запазени в нашия дух; само че те се намират под прага на съзнанието. Тези приключенски възгледи се разпадат в нищо веднага, когато помислим, че светът на идеите е един свят определен от самия него. Какво общо има това определено чрез самото себе си съдържание с множеството се определя така, защото винаги една част от съдържанието е независима от другата. Нещата са съвършено ясни. Съдържанието на мислите е такова, че за да се изяви му е необходим един духовен орган, но броят на надарените с този духовен орган същества е безразличен.
към текста >>
Тя е
мисъл
, идея.
Тази цел се състои в това, да дадем на незавършената опитност на непълната опитност един завършек, една пълнота чрез откриването на нейната ядка.
Тя е мисъл, идея.
Най-после, трето, тя трябва да покаже, как става това откриване. Разделът "Мислене и Възприятие" в настоящата книга ни изяснява това. Нашата теория на познанието води до положителния резултат, че мисленето е същността на света и че индивидуалното човешко мислене е отделната форма на изява на тази същност. Една чисто формална наука на познанието не може да стори това, тя остава безплодна. Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси.
към текста >>
30.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
видяхме, че първичното явление се получава чисто в
мисъл
та, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност.
Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката. Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света.
видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност.
Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен начин. Това става при научния опит. Тук ние имаме в нашата власт определени факти. Естествено ние не можем да се абстрахираме от всички странични обстоятелства. Обаче съществува едно средство да минем над тях, да ги преодолеем.
към текста >>
31.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в
мисъл
та, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят.
Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
Как мога да узная аз онази мисъл? Аз съм ограничен само в това, което имам пред себе си. Щом самото то не ми открива своите закони в моето мислене, тогава моята наука престава да съществува. Не може да става дума за едно отгатване. В научен смисъл на планове, които едно стоящо отвън същество е имало.
към текста >>
Как мога да узная аз онази
мисъл
?
Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
Как мога да узная аз онази мисъл?
Аз съм ограничен само в това, което имам пред себе си. Щом самото то не ми открива своите закони в моето мислене, тогава моята наука престава да съществува. Не може да става дума за едно отгатване. В научен смисъл на планове, които едно стоящо отвън същество е имало.
към текста >>
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа
мисъл
на Бога".
Няма значение, че думата тип може да означава според своето езиково развитие каквото и да е друго; ние я употребяваме в този смисъл на Гьоте и при това никога не разбираме нищо друго освен даденото. Този тип не е развит в неговото съвършенство в никой отделен организъм. Само нашето разумно мислене е в състояние да го овладее, като го извлича като общ образ от явленията. Следователно типът е идеята на организма: Животинското в животното, общото растение в специалното. Под този тип не трябва да си представяме нещо сковано.
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа мисъл на Бога".
Типът е нещо изцяло течно, от което могат да бъдат извлечени всички особени видове и родове, които можем да считаме като подтипове, като специализирани типове. Типът не изключва теорията на произхода. Той не противоречи на факта, че органическите форми се развиват една от друга. Той е само логическият протест срещу това, че органическото развитие преминава чисто в явяващите се поред, фактически (сетивно възприемаеми) форми.
към текста >>
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в
мисъл
та действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата.
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
към текста >>
32.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази
мисъл
е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество.
Тук вече не е така както в науката за организмите, да виждаме в отделното, особено същество развитието, оформянето на общото, на първичната форма, а възприятието на особеното, на частното като самата тази първична форма. Човешкото духовно същество не е едно развитие, едно оформяне на първичната форма, а развитието, оформянето на същата.
Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество.
Това, което иначе е интуиция, тук става себе-разглеждане, себе-наблюдение.
към текста >>
33.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между
мисъл
и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/.
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/. Според Л. Е. Финер познанието се състои в знанието за фактическото, за реалното/4/ и оставя тази догма съвсем непроверена, както и Гьоринг, който също твърди нещо подобно: "Да познаваме значи винаги: да познаваме нещо съществуващо; това е факт, който не може да отрече нито скептицизмът, нито Кантовият критицизъм"/5/. Последните двама просто обявяват: ето, що е познание, без да се питат, с какво право вършат това.
към текста >>
В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята
мисъл
в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет.
Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности. Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората.
В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет.
Него ние наричаме наивен. Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността.
към текста >>
34.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия с
мисъл
тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез
мисъл
та към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват.
Ясно е, че този възглед не може да реши а ........ нищо за степента на достоверност, което добитото познавателно съждение имагинацията. Защото и достоверността не може да се добие от нищо друго, освен от самото дадено. На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи. Но и това допускане е погрешно.
Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват.
към текста >>
35.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на
мисъл
та към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза".
другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
към текста >>
Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до
мисъл
та, че тя получава своето съдържание от "Аза".
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука.
Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза".
Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза". Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа. Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза". Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността.
към текста >>
Тази същина не става
ясна
за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето.
Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени. Тогава ние си комбинираме образа, съобразно дадените указания от преживяните от нас отделни факти. Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на възприятието, който никога не е бивал в областта на даденото. Обаче едно нещо е простото знание на дадения свят; друго познаването на неговата същина.
Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето.
Истинското "какво" на даденото за "Аза" се полага само от самия този последния. У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение. И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния.
към текста >>
36.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „
мисъл
та" и „Азът".
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
към текста >>
37.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
А към печалните признаци за повърхностност в съвременната
мисъл
спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката.
А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.
към текста >>
Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на
мисъл
та, в който се крие същността на нещата.
Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза.
Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата.
В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
Заблудата при този ход на
мисъл
та бързо се открива.
Понеже тук е налице ясно и определено изразен възглед, не представлява трудност да се разкрие съдържащата се в него основна заблуда. Както камъкът в следствие на тласък извършва по необходимост определено движение, така и човекът по необходимост трябва да извърши дадено действие, когато някаква причина го подтиква към това. И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов свободен инициатор. Но при това той не забелязва, че е подтикван от някаква причина, на която безусловно трябва да се подчини.
Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива.
Спиноза и всички мислещи като него изпускат от внимание, че човекът осъзнава не само своето действие, а може да опознае и причините, от които бива воден. Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато говори неща, за които после се разкайва. Двамата не знаят нищо за причините, които действат в дълбините на техния организъм и под чиято непреодолима принуда те се намират. Но редно ли е действия от този род да се слагат на равна нога с такива, при които човекът осъзнава не само своите постъпки, а и причините, които го подтикват към тях? Нима действията на хората са еднородни?
към текста >>
В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази
мисъл
: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви!
Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква.
В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви!
Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл? Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго?
към текста >>
Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава
мисъл
та за свобода престава да има с
мисъл
.
Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви.
Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл.
Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша? Не е най- важното дали мога, или не мога да върша нещо тогава, когато мотивът действува върху мен, а дали има само такива мотиви, които действуват с принуждаваща необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава на мен при определени обстоятелства ми е крайно безразлично дали също мога и да го извърша. Когато поради моя характер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска.
към текста >>
Далеч съм от
мисъл
та за човешки, във висшия с
мисъл
, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка.
В никакъв случай не бива да се твърди, че всички наши действия произтичат единствено от трезвия размисъл на нашия разсъдък.
Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка.
Но щом нашите действия надмогват сферата на задоволяване на чисто животинските желания, нашите мотиви винаги са пропити от мисли. Любов, състрадание, патриотизъм са подтици за действие, които не допускат да бъдат размивани в студени понятия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, душата встъпвали в своите права. Несъмнено. Но сърцето и душата не създават мотивите за действие. Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда.
към текста >>
Мисъл
та и тук е родител на чувството.
Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала представата за лице, будещо състрадание. Пътят към сърцето минава през ума. От това и любовта не прави изключение. Ако не е само израз на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество. И колкото по- идеалистически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта.
Мисълта и тук е родител на чувството.
Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов. Той не е сторил нищо друго, освен че си е създал представа за това, което стотици други не подозират.
към текста >>
38.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Оттук и материализмът поставя началото с
мисъл
та за материята, или за материалните процеси.
Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение за света. Защото всеки опит за обяснение трябва да започва с това, че се оформят мисли за явленията в света.
Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните процеси.
По такъв начин той вече стои пред две различни фактологични области: Материалният свят и мислите за него. Материалистът се опитва да вникне в мислите, схващайки ги като чист материален процес. Той смята, че в мозъка мисленето се осъществява по подобие на храносмилането в животинските органи. Както приписва на материята механични и органични действия, така той и прикачва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място.
към текста >>
39.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една
ясна
мисъл
, възпроизводима за всекиго другиго.
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго.
Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето. По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие. Но че без мисленето философът не може да се сдобие със знания по този въпрос - това поначало е ясно. При възникване на явленията в света мисленето може да играе второстепенна роля, обаче при възникването на даден възглед за тях то несъмнено придобива главна роля.
към текста >>
Мисъл
та ни за кон и обектът кон са две неща, които за нас се явяват поотделно.
А що се отнася до наблюдението, присъщо на нашето устройство е, че ние се нуждаем от него.
Мисълта ни за кон и обектът кон са две неща, които за нас се явяват поотделно.
И този обект е достъпен за нас само чрез наблюдението. Както чрез самото съзерцаване на един кон ние не можем да си съставим понятие за него, така и чрез самото мислене не сме в състояние да създадем съответен обект.
към текста >>
Взаимовръзката между тези, които имам, ми е
ясна
, и то от самите тях.
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес. При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети. Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни.
Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях.
към текста >>
40.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Скицираният тук ход на
мисъл
та действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв.
В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение. Ето защо в началото на философското размишление изрично трябва да се приема като подлежащо на съмнение всяко знание, излизащо извън рамките на представите." Така Фолкелт започва книгата си за „Квантовата теория на познанието". Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание. Но физиката, физиологията и психологията изглежда обаче да учат, че предпоставка за възприятията ни е нашето органично устройство, така че следователно ние не можем да знаем нищо повече от онова, което нашето органично устройство ни предава за нещата. Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си.
Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв.
книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм. При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина. Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят.
към текста >>
Защото описаният ход на
мисъл
та проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието.
Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око. Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща. Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно.
Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието.
Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието.
към текста >>
41.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази
мисъл
също не е нищо друго освен моя представа.
Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него.
Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа.
Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него.
към текста >>
Ще поясня
мисъл
та си с един пример.
Ще поясня мисълта си с един пример.
Когато хвърля камък в хоризонтална посока, аз го виждам последователно на различни места.
към текста >>
На тази
мисъл
противостои един трудно преодолим предразсъдък у хората.
На тази мисъл противостои един трудно преодолим предразсъдък у хората.
Предубедеността не стига до прозрението, че понятието триъгълник, както го схваща моят ум, е същото, каквото схваща и умът на моя ближен. Наивният човек се смята за създател на своите понятия, поради което е убеден, че всяко лице си има свои собствени понятия. Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската мисъл. Единното понятие триъгълник не се превръща в множество поради това, че бива мислено от мнозина. Защото самото мислене на мнозината представлява едно единство.
към текста >>
Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската
мисъл
.
На тази мисъл противостои един трудно преодолим предразсъдък у хората. Предубедеността не стига до прозрението, че понятието триъгълник, както го схваща моят ум, е същото, каквото схваща и умът на моя ближен. Наивният човек се смята за създател на своите понятия, поради което е убеден, че всяко лице си има свои собствени понятия.
Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската мисъл.
Единното понятие триъгълник не се превръща в множество поради това, че бива мислено от мнозина. Защото самото мислене на мнозината представлява едно единство.
към текста >>
Така възниква
мисъл
та за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си".
От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност.
Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си".
Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене.
към текста >>
42.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само
мисъл
за нещата.
В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално".
Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата.
Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
към текста >>
Мисъл
та не прибавя нищо реално към възприятието.
В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата.
Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
към текста >>
43.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Точно както монизмът изобщо не допуска
мисъл
та за други принципи на познанието освен човешките (срв.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него.
Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв.
стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.
към текста >>
стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля
мисъл
та за други нравствени максими освен човешките.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв.
стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките.
Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.
към текста >>
За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност
мисъл
си остава „чисто противоречие".
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата.
За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот.
към текста >>
Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в
мисъл
та си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически.
Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие.
Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически.
Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното. По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ.
към текста >>
44.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Ако тук
мисъл
та за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес. От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен.
Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>
А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна
мисъл
, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството.
Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес. От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството.
Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>
45.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна
мисъл
чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид.
За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот.
При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид.
Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят. Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос). Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността.
към текста >>
Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна
мисъл
, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят.
За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид.
Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят.
Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос). Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността.
към текста >>
От едно естествознание с
ясна
представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата.
От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата.
Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции. Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си. Когато човекът открие, че дадено действие е отражение на една такава идейна интуиция, той го чувства като свободно. В този отличителен белег на едно действие се крие свободата.
към текста >>
46.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на
мисъл
та.
В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм. Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея.
Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта.
Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание). А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае. (В това именно се крие причината, поради която аз не можех да се заема с разглеждането например на „гносеологичния монизъм" на Йоханес Ремке.
към текста >>
47.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където
мисъл
та трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки.
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки.
Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието. Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания. Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
към текста >>
48.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той признава една
мисъл
само ако допринася за развитието на живота.
„В мен живее недоверие към диалектиката, към доказателствата“, пише през декември 1887 г. на Георг Брандес16 (вж. неговите „Хора и дела“, стр. 212). За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо? Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота.
Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота.
Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
към текста >>
“18 Това е
мисъл
, родена от превъзхождаща смелост.
Кой всъщност поставя въпроси? Какво в нас желае всъщност „истината“? Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос. Питахме за стойността на тази воля. В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината?
“18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост.
Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура. В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни.
към текста >>
След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната
мисъл
на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината.
Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината.
След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината.
Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“.
към текста >>
Съзнателната
мисъл
на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота.
Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават.
Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота.
За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“).
към текста >>
Ницше представя една
мисъл
, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти.
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти.
Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието.
към текста >>
49.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ако тази
мисъл
се изведе логически докрай, ще стигнем до следното.
Ако тази мисъл се изведе логически докрай, ще стигнем до следното.
Човек също така познава своите органи само доколкото ги възприема. Те са части в неговия свят на възприятия. И личността си човек осъзнава само докато си създава образите за света. Той възприема съновидения и в тях един „аз“, край който преминават тези съновидения. Всеки сънищен образ съпровожда този „аз“.
към текста >>
Тази „истинска същност“ представлява напълно празна
мисъл
,
мисъл
за едно нищо.
Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа.
Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо.
Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
към текста >>
Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка
мисъл
само до средата.
„Нещо трябва да се случи, защото нещо просто трябва да се случи. Съвестта сега изисква от мен то да се случи и точно затова съм тук. Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай.
Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата.
към текста >>
И ако
мисъл
та ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви!
„Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си!
И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви!
Трябва да обичате мира като средство за нови войни. Късия мир повече от дългия. Не ви съветвам да работите, а да се борите. Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа. Работата ви да бъде битка, мирът ви да е победа!
към текста >>
Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на
мисъл
та, че прави човека повече философ, повече музикант?
Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване. Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен. И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това.
Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант?
Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици. Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми. Светът се вижда като от връх. Дефинирах философския патос.
към текста >>
И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една
мисъл
, която от самото начало е създал сам.
Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание.
И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам.
Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода.
към текста >>
50.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер,
мисъл
та за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия.
Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия.
В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга.
към текста >>
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на
мисъл
та, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас.
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита.
към текста >>
51.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на
мисъл
та си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота.
Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ.
Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота.
Нека ме закриля също и занапред верният Бог! “ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г.
към текста >>
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата
мисъл
за отделността на волята за живот.
среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията.
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот.
Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано.
към текста >>
429) В „Антихрист“ стои следната
мисъл
, в която думата „истина“ в изцяло външен с
мисъл
дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита?
Този, който дава криле на магаретата, дои лъвиците - хвала на този добър непокорен дух, който връхлита като бурен вятър всяко „днес“ и всред всяка паплач. Враждебен към цъфналите магарешки бодили и дребните буквояди, към всички повехнали листа и плевели. Хвала на този див, добър и свободен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава! Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички свободни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи! “ (Съчинения, Том VI, стр.
429) В „Антихрист“ стои следната мисъл, в която думата „истина“ в изцяло външен смисъл дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита?
Пилат, римският управник. Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен. Един юдеин повече или по-малко - има ли значение?... Аристократичното презрение на един римлянин, пред когото едно безсрамно беззаконие си служи с думата „истина“, обогатява Новия Завет с единствените думи, които имат стойност, които са негова критика и унищожение: „Какво е истина? “ (Съчинения, Том VIII, стр.
към текста >>
Мисъл
та за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната
мисъл
в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи.
към текста >>
52.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от
мисъл
та, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
„Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология.
Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания. Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения.
към текста >>
Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на
мисъл
та, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
В противоположна посока се движи физическата му природа. „Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност. Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват.
Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
към текста >>
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към
мисъл
та за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях.
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство.
към текста >>
Той открива
мисъл
та за борбата за съществуване при Дарвин.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно.
Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин.
Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128)
към текста >>
В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и
мисъл
та.
16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер. Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане. Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз.
В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта.
Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия. И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз. По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед. Той става, в истинския смисъл на думата, най-яростен противник на собствения си мисловен свят. Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал.
към текста >>
Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една
ясна
и незабравима линия в картината на елинизма.
“ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република.
Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма.
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал. В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр.
към текста >>
53.
ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Това ни довежда до
мисъл
та, че трябва да търсим онези елементи на новото изследване, които водят до мистиката.
Това ни довежда до мисълта, че трябва да търсим онези елементи на новото изследване, които водят до мистиката.
Тогава от това модерно изследване ще може да се добие онази душевна импулсивност, която не се задържа при онзи мъглив, родствен с чувството вътрешен живот, а от мистичната изходна точка се издига до духовното познание. Средновековната мистика се атрофира, защото беше изгубила основата на изследването която насочва душевните способности нагоре към духа. Настоящата книжка иска да даде един подтик, за да могат да се добият от правилно разбраното модерно изследва не онези сили, които насочват към духовния свят.
към текста >>
54.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата
мисъл
, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество.
На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго.
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество.
На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
към текста >>
Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с
мисъл
та това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало.
Но земята упражнява влияние върху него. Тя го привлича към себе си. Ако без да го тласна, аз просто бих го пуснал, той би паднал отвесно на земята. При това неговата скорост постоянно би се увеличавала. От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам.
Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало.
Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук. Целият процес се извършва два пъти. Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила.
към текста >>
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само
мисъл
та отстъпва изплашена.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека.
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена.
Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета."
към текста >>
Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при
мисъл
та, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа.
Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа.
Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето. Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
към текста >>
Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната
мисъл
за цветето.
Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа.
Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето.
Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
към текста >>
55.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до
мисъл
та за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят.
Но въпреки това в основата на душата на отделния човек свети всемирното същество. Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея. Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа. Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе.
Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят.
Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес. Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство.
към текста >>
Постоянно се възвръща към основната
мисъл
: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност.
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори. Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път.
Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност.
Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас. Той сам идва в нас, когато сме наложили мълчание на отделния живот в нас. Ние притежаваме всемирния живот най-малко именно тогава, когато разглеждаме нашето отделно съществуване така, като че в него вече се намира Цялото, Вселената.
към текста >>
Тази
мисъл
изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието.
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори. Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност.
Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието.
Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот. Ние не можем да завладеем този всемирен живот, като го привличаме към нас. Той сам идва в нас, когато сме наложили мълчание на отделния живот в нас. Ние притежаваме всемирния живот най-малко именно тогава, когато разглеждаме нашето отделно съществуване така, като че в него вече се намира Цялото, Вселената. Това Цяло изгрява в отделното съществуване едва тогава, когато това отделно съществуване не претендира за себе си, че представлява нещо.
към текста >>
56.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко
ясна
представа.
Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание. Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството.
Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа.
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците".
към текста >>
Те притежават една несравнима сръчност да се движат в полето на чистата
мисъл
.
Схоластиката е до най-висока степен резултат на човешкото остроумие. Логическата способност имаше в нея своите най-високи успехи. Който се стреми да изработи понятия в най-остри и най-чисти контури, би трябвало да отиде и да се учи при схоластиците. Те предлагат висшето училище за техниката на мисленето.
Те притежават една несравнима сръчност да се движат в полето на чистата мисъл.
Днес лесно се подценява това, което те са били в състояние да произведат в това поле. Защото то е мъчно достъпно за хората на по-голяма част от областите на знанието. По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до изкуството на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до връзката на геометрическите фигури. Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето.
към текста >>
Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия с
мисъл
и неговата
мисъл
и с това си разтворим света на мислите."
Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество! Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно? Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание. Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр. 396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите."
към текста >>
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази
мисъл
.
Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета. Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас.
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл.
"Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
към текста >>
57.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Тя довежда до
мисъл
та, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло.
Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр. Първата степен подрежда нещата едно до друго. Тя търси причините на същите в непосредствената околност на един процес. Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена.
Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло.
Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света. Тук Агрипа говори за духовно-душевния свят.
към текста >>
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и
мисъл
та произведена при ясно съзнание.
Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание.
С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления. Че в тази област Парацелзий изброява факта, върху които ние се съмняваме, това се дължи на едно гледище, което аз вече споменах и което не ще разгледаме тук.
към текста >>
58.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава
мисъл
прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение.
От такова гледище, достигнато от естествената наука, не можеше вече да се яви едно смесване на духовното и сетивното, ако човек правилно разбира самия себе си.
Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава мисъл прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение.
С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален начин. "В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и Бог е почетан само като чист дух, без тяло Бог е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина! Въпреки това обаче душевната дейност на този чист дух остава напълно същата, както тази на антропоморфното лице на Бога. В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно".
към текста >>
Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната
мисъл
извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове.
Понеже Джордано Бруно не е изживял действително духа в себе си, затова той можа да смеси духа с външните механически действия, с които Раймундус Лулус /1233-1315 г./ искаше да разбули тайните на духа в своята така наречена книга "Великото изкуство". Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико изкуство" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този начин могат да се образуват най-различните комбинации". Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно съждение върху най-висшите истини. И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико изкуство".
Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната мисъл извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове.
към текста >>
59.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
"Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в Бога, и Бога в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в Бога." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята
мисъл
има място, време: Ти не разбираш, що е Бог и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към Бога, той стига до единството."
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът говори в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух. Само докато човек гледа нещата като индивид, той е тук, а нещата са там; И само докато гледа нещата като индивид, едно е преди, друго е след.
"Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в Бога, и Бога в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в Бога." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята мисъл има място, време: Ти не разбираш, що е Бог и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към Бога, той стига до единството."
към текста >>
Мисъл
та за един божествен всемирен Дух, който би могъл да бъде и да съществува над и наред с нещата на вселената, изчезва като една оборена представа.
От такова едно гледище човекът познава своето значение и значението на нещата в царството на вечната необходимост. Всемирната природа му се явява непосредствено като божествен Дух.
Мисълта за един божествен всемирен Дух, който би могъл да бъде и да съществува над и наред с нещата на вселената, изчезва като една оборена представа.
Този всемирен Дух се явява така разлят в нещата, така станал едно с нещата, че ние не бихме искали вече да си го представим, щом от него бихме отнели една единствена частица. "Не съществува нищо, освен аз и ти; и ако не сме двама: Бог не е вече Бог и небето се сгромолясва."
към текста >>
60.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Хегел разпростря царството на
мисъл
та върху всички области на битието и се опита да обхване с
мисъл
та както външното сетивно природно битие така и най-висшите творения на човешкия дух.
Също и в същността на човешкия "Аз" Й. Г. Фихте хвърля светлина и показа на човешката душа, къде тя трябва да търси себе си и що е тя. /виж стр.2 в настоящия труд и раздел върху Фихте в моята книга: "Възгледи върху света и живота в 19-ия век", излязла в ново издание под заглавие "Загадките на философията". Издателство Бъдещият ден, Щутгарт/.
Хегел разпростря царството на мисълта върху всички области на битието и се опита да обхване с мисълта както външното сетивно природно битие така и най-висшите творения на човешкия дух.
към текста >>
Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "
мисъл
на сътворението", както такава една
мисъл
не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни.
Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси. Ето защо, доколкото им е било възможно, те са търсили Духа там, където той единствено може да бъде намерен: Във вътрешността на човека. Днес те биха разполагали със съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека. Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния плод. Те биха допуснали, че духът в сетивно тяло е резултат на развитието, и че подобен дух не може и не трябва да се търси на по-ниските степени на развитието.
Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "мисъл на сътворението", както такава една мисъл не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни.
към текста >>
61.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
В основата на всичко залегна
мисъл
та", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка.
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902 година. Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер на книгата. Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед.
В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка.
Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука". В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот. Ако човек отхвърля даден начин на познание, който черпи от такива източници, той няма да е в състоя ние да изгради каквото и да е становище относно съдържанието на тази книга. Само онзи, който възприема „мистиката" така, че в нея да е валидна същата яснота, каквато съществува и в описанието на естествено-научните закономерности, ще проумее как тук съдържането на Християнството като мистика се описва именно по мистичен начин.
към текста >>
62.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването:
Мисъл
та е една форма на силата.
И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният.
Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата.
Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г. Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете".
към текста >>
Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята
мисъл
, имат за духовния свят, като си го представят по чисто физичен начин.
Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука. Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя. Само че не трябва да се заблуждава в това, което отделни представители на естествената наука искат да му предпишат.
Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята мисъл, имат за духовния свят, като си го представят по чисто физичен начин.
към текста >>
63.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Именно когато умът иска да обхване в една много
ясна
представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително.
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира.
Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително.
Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно.
към текста >>
64.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме
мисъл
та на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията.
Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
към текста >>
Този е висшият с
мисъл
на Хераклитовата
мисъл
, че огънят е първичното вещество на всички неща.
Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън.
Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща.
Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления. Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото."
към текста >>
Несъмнено тази
мисъл
трябва първо да се разбира в с
мисъл
а на обикновеното физикално обяснение на световните явления.
Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща.
Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления.
Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото."
към текста >>
Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата
мисъл
се изопачава.
Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава.
Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността.
към текста >>
От тази точка проблясва една велика
мисъл
на Хераклитовата мъдрост.
Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония.
От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост.
Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността.
към текста >>
Великата
мисъл
за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си.
Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си.
Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то?
към текста >>
Не само
мисъл
та, но и опитността за прераждането.
Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си.
Не само мисълта, но и опитността за прераждането.
Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби?
към текста >>
Мисъл
та само подготвя за тази опитност.
Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането.
Мисълта само подготвя за тази опитност.
Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби? Защото над моя Демон вече са работили други личности.
към текста >>
Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали
мисъл
та за вечността.
Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността.
Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната личност. Нека вземем това, което Емпедокъл (490 430 г. пр. Хр.) мисли. За тези, които считат даденото само като едно чудо, той казва:
към текста >>
Това, което било важно за
мисъл
та на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа.
Подобна роля в природата играят и геометричните фигури. Астрономията, например, е математика, приложена към небесните тела.
Това, което било важно за мисълта на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа.
Човек съставя за себе си понятието за една елипса, той установява законите на елипсата И небесните тела се движат в смисъла на законите, които той е установил. (Естествено, тук не става дума за астрономическите възгледи на питагорейците. Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във връзка с разглежданите тук отношения.)
към текста >>
Душата се разширява чрез движението на
мисъл
та в цялото творение." Душата не е личността.
Душата не е в личността. Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части.
Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността.
Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си.
към текста >>
65.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на
мисъл
та и осветляваме техните резултати с тази светлина.
Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира. Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват.
Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина.
Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си. Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща.
към текста >>
Но как би могла светлината на
мисъл
та да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата?
Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина.
Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата?
Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си. Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно.
към текста >>
Следователно,
мисъл
та за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност.
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение.
Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност.
Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли.
към текста >>
Тази
мисъл
ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание.
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност.
Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание.
Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце.
към текста >>
Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до
мисъл
та за сходство.
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание.
Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство.
Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце. Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа.
към текста >>
Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на
мисъл
та, способна да отваря и затваря глъбините на душата.
Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен. Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство.
Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата.
Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
към текста >>
Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега
мисъл
та течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен. Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство. Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата.
Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
към текста >>
66.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи
мисъл
та, съдържаща се във всяко нещо.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл.
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение. След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
67.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата
мисъл
може да упражни своето изкуство.
Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл. Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената. Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи? Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света.
Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство.
Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл. Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
към текста >>
Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната
мисъл
, се крие възможно най-дълбок с
мисъл
.
Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи? Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света. Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл.
Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
към текста >>
От становището, на което застава Ренан, такава
мисъл
е нещо невъзможно.
Към това се прибавя и нещо друго. Ернест Ренан в своята книга „Животът на Исус" загатва за това, че без съмнение възкресението на Лазар е упражнило решаващо влияние върху края на Исусовия живот.
От становището, на което застава Ренан, такава мисъл е нещо невъзможно.
Защо слухът за възкресението на един човек от мъртвите е изглеждал толкова опасен за неговите противници, че те изтръпват, започват да питат: „- Могат ли Исус и юдейството да живеят заедно? " Не е правилно да твърдим както Ренан; „Другите чудеса на Исус са били случайни събития; те са били разказвани на вяра и в устата на народа са били преувеличавани, а след като са станали, противниците му не са мислили вече за тях. А това е било едно истинско събитие, което е станало публично и можело да затвори устата на фарисеите. Всички врагове на Исус били разтревожени от големия шум, който се вдигал около това събитие. Разказва се, че те търсели да убият Лазар." Необяснимо е, защо това трябваше да е така, ако възгледът на Ренан беше прав, а именно, че във Витания е било само инсценирано едно илюзорно действие, което трябвало да послужи за да засили вярата в Исус: „Може би Лазар, още блед след своето боледуване, е накарал да го увият като мъртъв и да го положат в гроба на семейството му.
към текста >>
68.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тук става видима първата космична сила, въплъщение на
мисъл
та на сътворението.
Агнето, което е било заклано и което Бог е изкупил със своята кръв, Исус, който е донесъл Христос в себе си, който следователно е минал през Мистерията на живота и смъртта, отваря книгата (гл. 5, ст. 9-10). И при отварянето на всеки печат животните обясняват това, което знаят (гл. 6). При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък.
Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението.
Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството.
към текста >>
Тук се изявява самата творческа
мисъл
, въплътена в християнството.
И когато е разпечатан петият печат, явяват се душите на онези, които вече са работили в смисъла на християнството.
Тук се изявява самата творческа мисъл, въплътена в християнството.
Но с това християнство се разбира само първата християнска църква, която е преходна, както и другите форми на сътворението. При разпечатването на шестия печат (гл. 7) се показва, че духовният мир на християнството е вечен. Народът се явява, изпълнен с този духовен мир, от който е излязло самото християнство. Той е осветен от собственото си творение.
към текста >>
Тук е вложена
мисъл
та, че посветеният може предварително да вижда това, което за по-низшия свят ще се осъществи едва в бъдеще.
Християнството трябваше да стане една народна религия; истината трябваше да бъде приготвена за всеки, „който има уши да чува". Древните мисти бяха избирани измежду мнозинството; тръбите на християнството прозвучават за всеки, който може да ги чуе. От него зависи да отиде той при тях. Ето защо ужасите, които съпровождат това посвещение на човечеството, ни се показват разраснали до огромни размери. При посвещението на Йоан, нему се открива това, което ще стане в бъдеще със Земята и нейните жители.
Тук е вложена мисълта, че посветеният може предварително да вижда това, което за по-низшия свят ще се осъществи едва в бъдеще.
Седемте послания представляват значението на християнството за настоящето; седемте печата това, което християнството подготвя днес за бъдещето. За непосветения бъдещето е скрито, запечатано; при посвещението то се разпечатва. Когато завърши Земният период, за който важат седемте послания, ще започне една по-духовна епоха. Тогава животът няма да протича така, както се явява в сетивните форми, а външно той ще бъде копие, образ на своите свръхсетивни форми. Тези свръхсетивни форми са представени чрез четирите животни и останалите образи на печатите.
към текста >>
69.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за
мисъл
та Бог.
Защото душата се сраства с Божественото, слива се с него. Божественото се изживява като нещо, което не може да се предаде във формата на мисли, на понятия. То се изживява. И който го изживява знае, че не може да го предаде никому, защото единственият начин да се добере човек до него е да го изживее. Светът е отражение на тази мистична същност, която човек познава в най-дълбоките глъбини на душата.
Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог.
Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи. Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог.
към текста >>
Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за
мисъл
та Бог.
Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог. Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи.
Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог.
Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса. Логосът се въплътява в него. Личността, която е развила духовното в себе си, е носител на Логоса. Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят. Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога.
към текста >>
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само
мисъл
та." Така се изразява Филон.
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата.
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
към текста >>
Като духовна представа, тази важна
мисъл
на християнството беше отдавна и предварително отбелязана.
Словото стана плът в Исус, това заключение прави евангелистът Йоан и заедно с него цялата християнска общност Интимният смисъл, който показва как самото Слово можа да стане плът, е вложен в цялото развитие на древните мирогледи. Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло. Тази мирова душа е Логосът. Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически процес. Той трябва да бъде прикован на кръста и да възкръсне.
Като духовна представа, тази важна мисъл на християнството беше отдавна и предварително отбелязана.
Тази мисъл става лична опитност на миста чрез „посвещението". Като събитие, което има значение за цялото човечество, тя трябваше да бъде осъществена от „Словото, станало човек". Следователно това, което е било един мистериен процес в древното развитие на мъдростта, става историческо събитие чрез християнството. Така християнството изпълни не само предсказаното от еврейските пророци, но и това, което предварително беше вложено в Мистериите.
към текста >>
Тази
мисъл
става лична опитност на миста чрез „посвещението".
Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло. Тази мирова душа е Логосът. Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически процес. Той трябва да бъде прикован на кръста и да възкръсне. Като духовна представа, тази важна мисъл на християнството беше отдавна и предварително отбелязана.
Тази мисъл става лична опитност на миста чрез „посвещението".
Като събитие, което има значение за цялото човечество, тя трябваше да бъде осъществена от „Словото, станало човек". Следователно това, което е било един мистериен процес в древното развитие на мъдростта, става историческо събитие чрез християнството. Така християнството изпълни не само предсказаното от еврейските пророци, но и това, което предварително беше вложено в Мистериите.
към текста >>
70.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тази
мисъл
у Ериген води до една друга.
Скотус разви по-нататък учението на Дионисий Аеропагита в своя труд върху „Систематика на природата". Това учение се опира на Бога, стоящ над всичко сетивно-преходно. Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото. Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог. Но, за да постигне това, човек трябва да намери пътя към „Логоса, станал плът".
Тази мисъл у Ериген води до една друга.
Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго. Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си.
към текста >>
71.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
От тази
мисъл
на Гьоте, вниманието ни се насочва към три неща.
От тази мисъл на Гьоте, вниманието ни се насочва към три неща.
Първо, това са самите предмети, чието съществувание ни се открива постоянно чрез нашите сетива, които усещаме, миришем, вкусваме, чуваме и виждаме. Второ, това са впечатленията, които те предизвикват у нас и които ги характеризират като нещо, което се отвращаваме; като нещо, което намираме за приятно или неприятно, за полезно или вредно. И трето, това са познанията, които придобиваме като, така да се каже "божествени" същества, за естеството на тези предмети; това са тайните на битието и на действието на тези предмети, които ни се откриват.
към текста >>
Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в
мисъл
та, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди.
Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди.
към текста >>
72.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Човекът е подчинен на природата чрез законите на веществообмяната; на законите на
мисъл
та той сам подчинява себе си.
Ние размишляваме върху нашите възприятия и действия. Чрез размишлението върху своите действия той внася една разумна цялост и логика в своя живот. Той знае, че изпълни достойно своето призвание като човек само тогава, когато се ръководи от правилни мисли, както в познанието, така и в делата си. Следователно, душата е поставена пред една двойна необходимост. Тя се определя от законите на тялото; това е необходимост, наложена от законите на природата; тя може да се определя и от законите, които водят към правилно мислене, защото сама признава тяхната необходимост.
Човекът е подчинен на природата чрез законите на веществообмяната; на законите на мисълта той сам подчинява себе си.
към текста >>
73.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Както за виждането на цветовете е необходимо едно добре развито око, така и за
мисъл
та е необходим един добре развит мозък.
Ние можем да изясним собственото си естество по един правилен начин, само ако открием значението на мисленето за нашата човешка природа. Мозъкът е физическия инструмент на мисленето.
Както за виждането на цветовете е необходимо едно добре развито око, така и за мисълта е необходим един добре развит мозък.
Цялото тяло на човека е устроено така, че то намира в органа на Духа, в мозъка, своята връхна точка. Строежът на човешкия мозък може да се разбере само тогава, когато той се разгледа с оглед на неговата задача. Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух. Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят. У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям.
към текста >>
Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една
ясна
мисъл
.
Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания.
Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл.
Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от "само себе си", а онези, които придобиваме от енергийната мисловна работа.
към текста >>
Те имат право, само по отношение на обикновената
мисъл
, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма.
Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл.
Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма.
Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от "само себе си", а онези, които придобиваме от енергийната мисловна работа.
към текста >>
Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с
мисъл
, освен този, който му приписваме.
Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме.
И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение. Това може да бъде разбрано само с оглед на мислещия Дух. Поради неговата зависимост от мислещия Дух, то се различава от етерното тяло на растенията и животните.
към текста >>
Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до
мисъл
та: "огънят пари".
Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи. Ние градим своите мисли въз основа на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят.
Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари".
Също така ние не следваме слепешком своите влечения, инстинкти и страсти; а чрез размишлението стигаме до подходящия момент, за да ги удовлетворим.
към текста >>
Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на
мисъл
та прониква Сетивната Душа.
Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока. Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа.
Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа.
Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти. То им се подчинява сляпо.
към текста >>
Най-обикновената
мисъл
съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът.
"Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза". В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят. Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро. В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция.
Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът.
Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет. Разликата се състои в това, че единият може да изгради много по-съвършени мисли за този предмет, отколкото другия. Ако проявлението на физическия свят се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие. Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек.
към текста >>
74.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Мисъл
та обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот.
За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот.
Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот.
Физическата форма, която Шилер има, е тази, която е наследил от своите прародители. Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер. Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследственост и размножението.
към текста >>
Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и
мисъл
та.
Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот.
Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта.
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид.
към текста >>
наблюдението, ръководено от една правилна
мисъл
и разбиране на живота, ни довежда до едно схващане, изглеждащо парадоксално за обикновеното съзнание, схващане, според което съдбата на едно земно съществувание зависи от делата извършени в едно минало съществувание.
Ето как интимното наблюдение на живота, т.е.
наблюдението, ръководено от една правилна мисъл и разбиране на живота, ни довежда до едно схващане, изглеждащо парадоксално за обикновеното съзнание, схващане, според което съдбата на едно земно съществувание зависи от делата извършени в едно минало съществувание.
Тази представа ще получи своята завършена цялост само чрез свръхсетивното познание: Без него тя е една сянка. Същата представа, постигната дори и само от обикновеното съзнание, също подготвя душата, за да може да съзерцава своите истини в хода на свръхсетивното наблюдение.
към текста >>
75.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Понеже когато се говори за "сетиво",
мисъл
та неволно свързва тази дума с "физическото сетиво".
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива.
Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво".
Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема.
към текста >>
Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята
мисъл
: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет.
Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши. Трептенията на въздуха, който причинява един пушечен изстрел, могат да им повлияят, когато ги засягат. Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото. И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи.
Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет.
Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото. Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
към текста >>
Тази
мисъл
на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет.
Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет.
Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност.
към текста >>
За него тези органи са "непризнати", в с
мисъл
а на преведената Гьотева
мисъл
.
Само за този, който твърди, че човек трябва да остане на тази степен на развитие, на която ни е поставила природата, изграждането на по-висшите сетива е нещо противоестествено.
За него тези органи са "непризнати", в смисъла на преведената Гьотева мисъл.
Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата. Той би трябвало да забрани и операциите на сляпородените. Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите сетива, по метода, който посочвам в последната част от тази книга. За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо. За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действителността посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действителност би останала скрита.
към текста >>
Докато човек има такива очаквания, той няма да стигне до никаква
ясна
представа за това, което тук се има предвид под "висши светове".
Много често човек неволно си представя "по-висшите органи" като подобни на физическите органи. Тук би трябвало да изясним, че става дума за духовни и душевни образования, поради което човек не бива да очаква, че от по-висшите светове ще възприеме някакво "разредено" вещество.
Докато човек има такива очаквания, той няма да стигне до никаква ясна представа за това, което тук се има предвид под "висши светове".
За мнозина не би било така трудно, както е в действителност да узнаят нещо за тези "висш светове" наистина най-напред само елементарни подробности, ако не си представяха, че там ще намерят една по-фина физическа субстанцията. Понеже предпоставят такава физическа субстанция, по правило те не искат да признаят за какво всъщност става дума. Това, което те узнават за "висшите светове", се оказва недействително, разочароващо и т.н. Без съмнение, по-висшите степени на духовно развитие са трудно достъпни; но това развитие, което е достатъчно, за да се вникне в същността на духовния свят а това не е никак малко не би се постигнало толкова трудно, ако човек най-напред би се освободил от предразсъдъците, според които душевната и духовната действителност се представят като една по-фина физическа действителност.
към текста >>
Но човек трябва да си даде
ясна
сметка, че той встъпва в един напълно нов свят, противоположен на физическия, когато прониква в душевния свят.
Както веществата и силите, които съставят и владеят нашия стомах, сърце, бели дробове и мозък, произлизат от физическия свят, така и нашите душевни качества, нашите желания, влечения, чувства, страсти, усещания, подтици произлизат от душевния свят. Душата на човека е част от този душевен свят, както и неговото тяло е част от физическия телесен свят. Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по отношение на всички неща и същества в него, отколкото първия.
Но човек трябва да си даде ясна сметка, че той встъпва в един напълно нов свят, противоположен на физическия, когато прониква в душевния свят.
към текста >>
Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една
мисъл
, от една представа на Духа и ще следва неговите закони.
Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони.
Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят.
към текста >>
76.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една
мисъл
я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение.
От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение.
към текста >>
Чрез душата, една
мисъл
, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие.
Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон. Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят.
Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие.
Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия. Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата.
към текста >>
77.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка
мисъл
.
Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл.
(Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл. Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет. А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол. Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли.
към текста >>
Но
мисъл
та, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската
мисъл
.
Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл).
Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл.
Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет. А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол. Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли.
към текста >>
А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на
мисъл
та, както сетивното око възприема една маса или един стол.
Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл. Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет.
А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол.
Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли.
към текста >>
Духовното око вижда
мисъл
та за лъва в "светът на духовете" също така реално, както физическото око вижда физическия лъв.
Сетивното око възприема лъва, а мисленето, което е насочено към сетивния свят, улавя идеята за лъва като една сянка, като един схематичен образ.
Духовното око вижда мисълта за лъва в "светът на духовете" също така реално, както физическото око вижда физическия лъв.
Казаното относно "душевния свят" важи също и за това, което казваме тук. Както сляпороденият, който е опериран, открива изведнъж, че светът, средата, в която живее има нови качества светлина и цветове така и средата, в която прониква човек, който е научил да си служи духовното око, му се явява като един нов свят, изпълнен с живи мисли или с духовни същества.
към текста >>
78.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Но
мисъл
та вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети.
В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки. Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества. Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма.
Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети.
Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло.
към текста >>
Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и
мисъл
та за нашето собствено физическо тяло.
Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили.
Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло.
Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност.
към текста >>
Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена
мисъл
, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено.
Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено.
Нещо повече, ние я мислим през време на физическия живот, само защото през време на нашето духовно съществувание тя е един реален факт.
към текста >>
В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на
мисъл
та, откриваща се в своята истинска форма.
В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма.
Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област.
към текста >>
Тук са и другите земни твари: нашата безкористна
мисъл
се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие.
Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата. От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове. Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини.
Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие.
Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят. Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете".
към текста >>
Налага се да свикнем с
мисъл
та, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят.
Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция.
Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят.
Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо.
към текста >>
79.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира
мисъл
та, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък?
Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата. Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества. Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща.
Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък?
За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око. Те наистина усещат взаимната връзка и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна.
към текста >>
Когато формулираме една
мисъл
за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и
мисъл
та.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето.
Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта.
Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност. Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н. Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите. Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин. Така неговите единични мисли се разширяват по един общ мисловен образ на целия минерален свят.
към текста >>
Човекът изгражда определена
мисъл
за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето. Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта. Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност. Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н. Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите.
Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин.
Така неговите единични мисли се разширяват по един общ мисловен образ на целия минерален свят. Този мисловен образ също е отражение на първообраза, от който води началото си целият минерален свят. В духовния свят той съществува като едно неделимо цяло.
към текста >>
Докато при растението,
мисъл
та се проявява като форма, при животното тя се проявява като душевна сила; в последния случай
мисъл
та се проявява сама по себе си, в своята собствена форма.
Освен свойствата, присъщи на растенията и животните, човекът е надарен и със способността да преработва своите усещания в представи и в мисли, както и разумно да ръководи своите инстинкти.
Докато при растението, мисълта се проявява като форма, при животното тя се проявява като душевна сила; в последния случай мисълта се проявява сама по себе си, в своята собствена форма.
Животното е душа; човекът е дух. Духовната същност е слязла с една степен по-долу. При животното тя изгражда душата. При човека тя прониква в самия материален свят. Духът присъствува направо в човешкото физическо тяло.
към текста >>
И тъкмо защото влиза в една сетивна обвивка, той може да се прояви само като онова смътно отражение, което представлява самата
мисъл
за Духа.
Животното е душа; човекът е дух. Духовната същност е слязла с една степен по-долу. При животното тя изгражда душата. При човека тя прониква в самия материален свят. Духът присъствува направо в човешкото физическо тяло.
И тъкмо защото влиза в една сетивна обвивка, той може да се прояви само като онова смътно отражение, което представлява самата мисъл за Духа.
У човека Духът се проявява в рамките и условията на физическия мозъчен организъм.
към текста >>
Тъкмо
мисъл
та е формата, която безформената духовна същност приема у човека, както при растението тази духовна същност приема "формата", а при животното "душата".
Обаче в замяна на това, Духът се превръща във вътрешна същност на човека.
Тъкмо мисълта е формата, която безформената духовна същност приема у човека, както при растението тази духовна същност приема "формата", а при животното "душата".
Следователно, доколкото човек е мислещо същество, извън него не съществува никакво елементарно царство, което да е ангажирано с неговото развитие. Неговото елементарно царство действува непосредствено в неговото сетивно тяло.
към текста >>
80.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
За него
мисъл
та, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес.
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство.
За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес.
Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек.
към текста >>
Съдържанието на една
мисъл
като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят.
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес.
Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят.
За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания.
към текста >>
Мисъл
та, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност.
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес.
Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност.
А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление.
към текста >>
А начинът, по който тази
мисъл
въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес.
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност.
А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес.
Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта.
към текста >>
Една човешка
мисъл
, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление.
Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца".
Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление.
Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта. Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро. Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*. (*Естествено, тези описания са изложени на възможно най-големи недоразумения. Ето защо, в това ново издание, отново ще се върнем накратко към тях)
към текста >>
Неговите цветове съответствуват на характера на
мисъл
та.
А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление.
Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта.
Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро. Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*. (*Естествено, тези описания са изложени на възможно най-големи недоразумения. Ето защо, в това ново издание, отново ще се върнем накратко към тях)
към текста >>
Една
мисъл
, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга
мисъл
, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро.
Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта.
Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро.
Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*. (*Естествено, тези описания са изложени на възможно най-големи недоразумения. Ето защо, в това ново издание, отново ще се върнем накратко към тях)
към текста >>
Според съдържанието си, дадена
мисъл
определя съответно по-малката или по-голяма яснота на своята свръхсетивна форма.
А в красиви светложълти нюанси са мислите, с чиято помощ човек се издига към висшето познание. Великолепен розов оттенък приемат мислите, бликащи от една пожертвователна любов.
Според съдържанието си, дадена мисъл определя съответно по-малката или по-голяма яснота на своята свръхсетивна форма.
Точната и прецизна мисъл се явява в строго определени очертания; неточната представа в смътни, облаковидни форми. По този начин, душевната и духовната същност на човека застават пред ясновидеца като една свръхсетивна част от цялостното човешко същество.
към текста >>
Точната и прецизна
мисъл
се явява в строго определени очертания; неточната представа в смътни, облаковидни форми.
А в красиви светложълти нюанси са мислите, с чиято помощ човек се издига към висшето познание. Великолепен розов оттенък приемат мислите, бликащи от една пожертвователна любов. Според съдържанието си, дадена мисъл определя съответно по-малката или по-голяма яснота на своята свръхсетивна форма.
Точната и прецизна мисъл се явява в строго определени очертания; неточната представа в смътни, облаковидни форми.
По този начин, душевната и духовната същност на човека застават пред ясновидеца като една свръхсетивна част от цялостното човешко същество.
към текста >>
81.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга
мисъл
, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли.
Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях. Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят.
Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли.
към текста >>
Една
мисъл
се проявява после изчезва, прогонена от друга.
Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък.
Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга.
към текста >>
Сега вече не му е позволено случайното свързване на една
мисъл
с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят.
Окултният изследовател трябва да дисциплинира своето мислене. Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието. Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят. Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце.
Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят.
Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони. Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони. В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони. Ако му хрумне някаква привлекателна идея, която смущава неговото закономерно и подредено мислене, той трябва да я отстрани веднага. Ако някакво лично чувство се опита да внесе в мислите му объркване или нещо друго, той трябва де се намеси без колебание.
към текста >>
82.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е
мисъл
за критика и противодействие.
Всеки, който е опитен в тази област, знае какви заложби и наклонности се забелязват още в детството у тези, които по-късно стават окултни ученици. Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности.
От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие.
Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора.
към текста >>
Обаче всяка критика, всяка осъждаща
мисъл
прогонва душевната сила, необходима за висшето познание, докато самоотверженото преклонение развива тази сила.
Този който е склонен към чувство на смирение, или е имал щастието да е насочен към него от едно правилно възпитание, ще е изключително улеснен, когато по-късно потърси достъп до висшето познание. Ако човек не притежава такава подготовка още в първите стъпки по пътя на познанието, пред него израстват сериозни пречки и той не би могъл да ги преодолее без енергичната намеса на себевъзпитанието, целящо да породи смирение в душата на окултния ученик. Днес е твърде важно да се обърне необходимото внимание върху тези неща. Нашата цивилизация тласка хората по-скоро към критика и осъждане, отколкото към смирение, преклонение и жертвоготовност. Дори нашите деца предпочитат да критикуват и рядко изпитват уважение.
Обаче всяка критика, всяка осъждаща мисъл прогонва душевната сила, необходима за висшето познание, докато самоотверженото преклонение развива тази сила.
към текста >>
83.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Вече всяка грижа и радост, всяка
мисъл
, всеки волеви акт изглеждат съвсем различно.
Окултният ученик трябва да потърси необходимата сила, за да погледне в себе си като в едно друго същество. В тишината на вътрешното спокойствие той трябва да застане пред самия себе си. Успее ли да го постигне, неговите собствени изживявания му се явяват в съвсем нова светлина. Докато човек е вплетен в тях, той е еднакво свързан както със същественото, така и с несъщественото. Но погледът, отправен към нещата от едно вътрешно спокойствие, вече разграничава същественото от несъщественото.
Вече всяка грижа и радост, всяка мисъл, всеки волеви акт изглеждат съвсем различно.
към текста >>
Сега вече не тази
мисъл
го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин".
Той скоро забелязва какъв източник на сила за него са тези минути на съсредоточаване. Нещата, които по-рано са го дразнели, сега не му пречат; всичко, от което по-рано се е опасявал, сега не буди никакъв страх у него. Променя се цялостното му светоусещане. По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това".
Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин".
Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие. Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
към текста >>
И така,
мисъл
след
мисъл
проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
Променя се цялостното му светоусещане. По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа.
И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
към текста >>
84.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ясна
и пълна представа за тях може да постигне всеки, който е минал през тези вътрешни изживявания.
Растежът и развитието пораждат точно определен вид чувства; увяхването и умирането също. Но това става само когато съответните чувства се развиват според описания горе начин. Те могат да бъдат описани само приблизително.
Ясна и пълна представа за тях може да постигне всеки, който е минал през тези вътрешни изживявания.
Ако човек редовно насочва вниманието си върху израстването и цъфтежа, ще изпита нещо, което има далечно сходство с усещането, което той има при изгрева но Слънцето. А наблюдавайки увяхването и умирането на растителния свят, той се доближава до усещането, което има при бавното издигане на Луната. Тези две чувства са две сили, които при съответни грижи и правилно развитие причиняват значителни духовни въздействия. Пред този, който ги развива правилно и методично, се открива един нов свят. Пред очите му просветва душевния свят, т.н.
към текста >>
Докато човек не се проникне от съзнанието за всичко това, той не ще повярва, че една лоша
мисъл
може да упражни истински разрушително действие върху другите мисли, които изпълват мисловното пространство, както един напосоки изстрелян куршум разрушава физическите предмети по своя път.
Докато човек не се проникне от съзнанието за всичко това, той не ще повярва, че една лоша мисъл може да упражни истински разрушително действие върху другите мисли, които изпълват мисловното пространство, както един напосоки изстрелян куршум разрушава физическите предмети по своя път.
Вероятно той никога няма да си позволи едно физическо видимо действие, което счита за безсмислено, обаче съвсем няма да изпита страх, ако в душата му възникнат лоши мисли и чувства, защото те му се струват безвредни за света. Но в Тайната Наука той може да напредва, само ако внимава за своите мисли и чувства по същия начин, както във физическия свят внимава за своите действия. Когато някой види пред себе си стена, той не се опитва да премине през нея, а я заобикаля, съобразявайки се със законите на физическия свят.
към текста >>
85.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Никаква друга
мисъл
, никакво друго чувство не бива да се намесват и да смущават съсредоточеното наблюдение.
Само онзи, който спазва посочените прости упражнения с търпение и постоянство, стига до възприемането на външните светлинни явления. В началото могат да се наблюдават по определен начин различни природни явления и царства, напр. един прозрачен, красиво оформен кристал, едно растение, едно животно. Сега ученикът трябва да насочи цялото си внимание, за да сравни минерала и животното приблизително по следния начин. Мислите, които възникват в този случай, трябва да завладеят душата и да се съпровождат от живи, подвижни чувства.
Никаква друга мисъл, никакво друго чувство не бива да се намесват и да смущават съсредоточеното наблюдение.
Окултният ученик разсъждава приблизително така: "Минералът има форма, животното също има форма. Камъкът обаче остава неподвижен и спокоен на своето място. Инстинктът (желанието) е това, което принуждава животното да се движи. Целият организъм на животното е подчинен на инстинктите. Формата на кристала е изградена от сили, които са лишени от инстинкти*.
към текста >>
86.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
След като човек търси пътища към Тайната Наука чрез описаните по-горе средства, има една
мисъл
, с която той може да укрепва себе си в хода на цялото обучение.
След като човек търси пътища към Тайната Наука чрез описаните по-горе средства, има една мисъл, с която той може да укрепва себе си в хода на цялото обучение.
Той следва да е напълно наясно, че след известно време неговите сериозни постижения могат да се проявят в съвършено неочаквана за него форма. Ако не държи сметка за този факт, лесно може да изгуби търпение и да се откаже от по-нататъшни опити. Първоначално силите и способностите, които подлежат на развитие, са твърде нежни и неустойчиви. Тяхната вътрешна природа се различава коренно от неговите предишни представи. Той е свикнал да се занимава единствено със физическия свят, а духовния и душевния свят са останали необхванати от неговия поглед и от неговите понятия.
към текста >>
Който си представя тази
мисъл
пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него.
Преди всичко, представете си ясно, какво виждате с очите. Опишете за себе си формата, цвета и всички отличителни белези на семето. После преминете към следното размишление. Ако това семе бъде посадено в земята, от него ще поникне растение съвсем живо и нагледно, обрисувайте го подробно във вашето въображение и се замислете: "Това, което си представям сега в моето въображение, е нещо, което по-късно действително ще произлезе от това семе чрез силите на земята и светлината. Ако бих имал пред себе си един изкуствен предмет, колкото и да би приличал на семето, така че да не може да бъде различен от него, никакви сили на земята и светлината неща са в състояние да извлекат едно растение".
Който си представя тази мисъл пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него.
В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви. Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува. Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението. Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили). Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам.
към текста >>
Нека да се спрем на тази
мисъл
: Невидимото ще стане видимо.
В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви. Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува. Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението. Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили). Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам.
Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо.
Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно. До изживяването на определена мисъл трябва да стигаме в пълно спокойствие, несмущавани от никакви други мисли. Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че мисълта и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата. Ако извършваме нещата правилно, тогава след известно време може би едва след многократни опити ще доловим в себе си една сила и тя ще породи в нас една нова способност за виждане.
към текста >>
До изживяването на определена
мисъл
трябва да стигаме в пълно спокойствие, несмущавани от никакви други мисли.
Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили). Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам. Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо. Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно.
До изживяването на определена мисъл трябва да стигаме в пълно спокойствие, несмущавани от никакви други мисли.
Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че мисълта и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата. Ако извършваме нещата правилно, тогава след известно време може би едва след многократни опити ще доловим в себе си една сила и тя ще породи в нас една нова способност за виждане.
към текста >>
Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че
мисъл
та и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата.
Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам. Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо. Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно. До изживяването на определена мисъл трябва да стигаме в пълно спокойствие, несмущавани от никакви други мисли.
Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че мисълта и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата.
Ако извършваме нещата правилно, тогава след известно време може би едва след многократни опити ще доловим в себе си една сила и тя ще породи в нас една нова способност за виждане.
към текста >>
Тук се появява това, което по-рано е оставало невидимо за нас, и което е породено от силата на
мисъл
та и на чувството.
Семето ще се появи като обвито в малък светлинен облак, всред който по сетивно-духовен път ще доловим един вид пламък. Средата на този пламък усещаме така, сякаш сме под впечатлението на лилавия цвят, а краищата му са като оцветени в синкаво.
Тук се появява това, което по-рано е оставало невидимо за нас, и което е породено от силата на мисълта и на чувството.
По един духовно-сетивен начин, сега се проявява това, което по-рано е било физически невидимо за нас, а именно растението; онова растение, което ще стане видимо едва по-късно.
към текста >>
Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от
мисъл
та, че наближава времето, когато това растение ще умре.
Непоколебимо вътрешно спокойствие и ясен поглед върху нещата ето какво трябва да извоюва за себе си. Разбира се, строго препоръчително е да не се отдава на празно мечтателство, както и на случайни упражнения. Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се практикува в окултните школи от най-дълбока древност и тук става дума единствено за нея. Който иска да прилага други упражнения, измислени от самия него или пък случайно дочути тук или там, ще допусне фатална грешка и скоро ще затъне в мътните води на фантастиката. Към гореописаното упражнение може да се прибави и друго.
Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от мисълта, че наближава времето, когато това растение ще умре.
Нищо няма да остане от това, което сега е пред моите очи. Обаче същото това растение ще образува семена и те ще дадат нови растения. Аз отново и отново се изпълвам с усещането: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам. В мен нараства една точно определена мисъл: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува. Обаче представата, че то дава семена, ми напомня, че все пак то няма да изчезне в нищото.
към текста >>
В мен нараства една точно определена
мисъл
: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува.
Към гореописаното упражнение може да се прибави и друго. Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от мисълта, че наближава времето, когато това растение ще умре. Нищо няма да остане от това, което сега е пред моите очи. Обаче същото това растение ще образува семена и те ще дадат нови растения. Аз отново и отново се изпълвам с усещането: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам.
В мен нараства една точно определена мисъл: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува.
Обаче представата, че то дава семена, ми напомня, че все пак то няма да изчезне в нищото. Това, което го предпазва от унищожение, остава скрито за моя поглед, както беше скрито и самото растение в зародиша на семето. Следователно, в растението има нещо, което аз не виждам с очите си. И ако приема тази мисъл в душата си и ако я свържа със съответното чувство след известно време тя ще пробуди в мен една сила, която ще ме издигне до нови възприятия. Сега от растението започва да израства разбира се в духовен смисъл един вид пламък.
към текста >>
И ако приема тази
мисъл
в душата си и ако я свържа със съответното чувство след известно време тя ще пробуди в мен една сила, която ще ме издигне до нови възприятия.
Аз отново и отново се изпълвам с усещането: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам. В мен нараства една точно определена мисъл: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува. Обаче представата, че то дава семена, ми напомня, че все пак то няма да изчезне в нищото. Това, което го предпазва от унищожение, остава скрито за моя поглед, както беше скрито и самото растение в зародиша на семето. Следователно, в растението има нещо, което аз не виждам с очите си.
И ако приема тази мисъл в душата си и ако я свържа със съответното чувство след известно време тя ще пробуди в мен една сила, която ще ме издигне до нови възприятия.
Сега от растението започва да израства разбира се в духовен смисъл един вид пламък. Естествено този пламък е по-голям от описания преди малко. В средната си част той е синьо-зелен, а по краищата: Жълто-червен.
към текста >>
Той трябва да отстрани от себе си всяка
мисъл
, стремяща се да превърне извоюваното познание в средство за лично облагодетелствуване.
Обаче преди ученикът да пристъпи към това, необходима е сериозна и упорита работа за пълното пречистване на неговия характер.
Той трябва да отстрани от себе си всяка мисъл, стремяща се да превърне извоюваното познание в средство за лично облагодетелствуване.
Човек трябва да си обещае, че никога няма да използва за зли цели силата, която добива над своите себеподобни. Ето защо всички, които се стремят да вникнат в тайните на човешката природа, следва да спазват златното правило на окултното обучение. То гласи: когато правиш една стъпка напред в познанието на окултните истини, направи в същото време и три стъпки напред в моралното усъвършенствуване на своя характер.
към текста >>
87.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Кандидатът следва да е готов незабавно да се откаже от всяка
мисъл
, от всяко становище, ако логиката изисква това.
Едно от най-важните качества в тази степен на Посвещението е безусловно здравата и сигурна разсъдъчна способност. Човек трябва да е работил вече върху нея през всичките досегашни периоди от живота си; но едва сега кандидатът ще покаже дали притежава тази способност, така че да поеме по пътя на истинското познание. Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери на Битието различаването е много по-трудно отколкото във физическия свят. Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено истината.
Кандидатът следва да е готов незабавно да се откаже от всяка мисъл, от всяко становище, ако логиката изисква това.
Сигурност във висшите светове се постига, само ако човек винаги може да е безпощаден към своите собствени убеждения. Хора, склонни към мечтателство, към суеверие, не могат да напредват по пътя на окултното познание.
към текста >>
88.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена
мисъл
и ако напълно се проникнем от нея.
Да се задоволи с незначително постижение, да запази спокойствие и умереност, ето към какво е длъжна да се стреми душата. Напълно естествено е, ученикът да очаква с нетърпение резултатите от своето окултно обучение. И все пак, той няма да постигне нищо, преди да е овладял това търпение. Съвсем не е достатъчно да се борим с нетърпението само в обикновения смисъл на тази дума, защото тогава то неизбежно ще се усилия. Човек ще живее с илюзията, че нетърпението е вече овладяно, докато в дълбините на душата то укрепва все по-силно.
Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена мисъл и ако напълно се проникнем от нея.
Тази мисъл е следната: "наистина, аз съм длъжен да правя всичко възможно за моето душевно и духовно издигане; обаче ще изчаквам напълно спокоен, докато висшите сили ме сметнат достоен за просветлението". И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
към текста >>
Тази
мисъл
е следната: "наистина, аз съм длъжен да правя всичко възможно за моето душевно и духовно издигане; обаче ще изчаквам напълно спокоен, докато висшите сили ме сметнат достоен за просветлението".
Напълно естествено е, ученикът да очаква с нетърпение резултатите от своето окултно обучение. И все пак, той няма да постигне нищо, преди да е овладял това търпение. Съвсем не е достатъчно да се борим с нетърпението само в обикновения смисъл на тази дума, защото тогава то неизбежно ще се усилия. Човек ще живее с илюзията, че нетърпението е вече овладяно, докато в дълбините на душата то укрепва все по-силно. Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена мисъл и ако напълно се проникнем от нея.
Тази мисъл е следната: "наистина, аз съм длъжен да правя всичко възможно за моето душевно и духовно издигане; обаче ще изчаквам напълно спокоен, докато висшите сили ме сметнат достоен за просветлението".
И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
към текста >>
И ако посочената
мисъл
се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
И все пак, той няма да постигне нищо, преди да е овладял това търпение. Съвсем не е достатъчно да се борим с нетърпението само в обикновения смисъл на тази дума, защото тогава то неизбежно ще се усилия. Човек ще живее с илюзията, че нетърпението е вече овладяно, докато в дълбините на душата то укрепва все по-силно. Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена мисъл и ако напълно се проникнем от нея. Тази мисъл е следната: "наистина, аз съм длъжен да правя всичко възможно за моето душевно и духовно издигане; обаче ще изчаквам напълно спокоен, докато висшите сили ме сметнат достоен за просветлението".
И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
към текста >>
Но при окултният ученик, тези обстоятелства веднага пробуждат следната
мисъл
:
Макар и наглед незначителни, тези прости правила са от голямо значение. Нека да си представим например, че някой ни нанася обида. Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни.
Но при окултният ученик, тези обстоятелства веднага пробуждат следната мисъл:
към текста >>
В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена
мисъл
и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път.
В случая става дума за една дискретна тактичност и окултният ученик следва да й посвети цялото си внимание. Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него. Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума. Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор.
В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път.
Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам". След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето.
към текста >>
Ето тази
мисъл
: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам".
Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него. Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума. Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор. В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път.
Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам".
След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете".
към текста >>
89.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Една чиста и благородна
мисъл
се проявява под формата на червено-виолетово излъчване.
астрално тяло. Астралното тяло е възприемаемо само от ясновидеца. Можем да го сравним с един малко или много светещ духовно-душевен облак, в чийто център се намира физическото тяло на човека*.(*Астралното тяло на човека е подробно описано в моята "Теософия"). В астралния организъм стават видими по духовен път човешките инстинкти, желания, страсти и представи. Например чувствените желания биват възприемани под формата на тъмно-червени излъчвания.
Една чиста и благородна мисъл се проявява под формата на червено-виолетово излъчване.
към текста >>
Не
ясна
та и объркана
мисъл
на един разсеян човек наподобява форма с неопределени контури.
Строгото понятие на логично мислещия човек се проявява като жълта фигура с ясно очертани контури.
Неясната и объркана мисъл на един разсеян човек наподобява форма с неопределени контури.
Мислите на хората с едностранчиви и закостенели възгледи са с остри и неподвижни контури, а подвижните и променливи очертания са характерни за лица, отворени към убежденията на другите*.(* При всички следващи описания трябва да се помни: при "виждането" на един цвят се има предвид "духовно виждане"). Когато ясновидецът казва "аз виждам червен цвят", това означава: "В душевно-духовния свят аз имам едно изживяване, което прилича на впечатлението от червения цвят в условията на физическия свят". Впрочем този израз се употребява само защото в подобни случаи е напълно естествено ясновидецът да се изрази с думите: "Аз виждам червен цвят". В противен случай лесно се стига до смесването на едно цветно видение с действителната свръхсетивна опитност на ясновидеца. Колкото повече напредва човек в своето душевно развитие, толкова по-правилно се организира неговото астрално тяло.
към текста >>
Ясновидецът, който е развил това сетиво, може да назове формата, чрез която се проявява в назъбена, стреловидна форма; доброжелателната
мисъл
под формата на разтварящ се цвят и т. н.
Ясновидецът, който е развил това сетиво, може да назове формата, чрез която се проявява в назъбена, стреловидна форма; доброжелателната мисъл под формата на разтварящ се цвят и т. н.
Строго формулираните и съдържателни мисли изглеждат симетрични и правилни, неясните понятия имат неправилни очертания. Съвършено други възприятия се получават с помощта на 12-листния лотосов цвят. Можем да ги оприличим с усещането за душевна топлина и душевен хлад.
към текста >>
В този случай той би свързал доброжелателната
мисъл
само с гореописаните фигури.
Ясновидецът, разполагащ с този духовно-душевен орган, усеща как от фигурите, които той възприема, се излъчва душевна топлина и душевен хлад. Нека да си представим, че един ясновидец е развил сам 16-листния, но не и 12-листния лотосов цвят.
В този случай той би свързал доброжелателната мисъл само с гореописаните фигури.
Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази мисъл, което оприличихме на душевна топлина. Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стойност. Благодарение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същността на природните процеси. Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад. Изграждането на свръхсетивните органи става по следния начин.
към текста >>
Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази
мисъл
, което оприличихме на душевна топлина.
Ясновидецът, разполагащ с този духовно-душевен орган, усеща как от фигурите, които той възприема, се излъчва душевна топлина и душевен хлад. Нека да си представим, че един ясновидец е развил сам 16-листния, но не и 12-листния лотосов цвят. В този случай той би свързал доброжелателната мисъл само с гореописаните фигури.
Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази мисъл, което оприличихме на душевна топлина.
Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стойност. Благодарение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същността на природните процеси. Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад. Изграждането на свръхсетивните органи става по следния начин.
към текста >>
Колкото повече една
мисъл
произтича чисто логически от друга, толкова по-сигурно лотосовия цвят се приближава до своята правилна форма.
Първото нещо, което окултният ученик трябва да постигне, е да сложи ред в своите мисли. Това качество се нарича "контрол над мислите". Както изграждането на 16-листния лотосов цвят изисква съдържателни мисли, така и 12-листния изисква вътрешен контрол над мисловния поток. Блуждаещите мисли, възникващи не по логичен път, а по силата на случайни асоциации, деформират този лотосов цвят.
Колкото повече една мисъл произтича чисто логически от друга, толкова по-сигурно лотосовия цвят се приближава до своята правилна форма.
Ако окултният ученик чуе нелогични мисли, той веднага трябва да си ги представи в техния логичен вид. Той съвсем не трябва да се отдръпне в резигнация от обкръжението на нелогично мислещи хора, за да се грижи за своето лично развитие. От друга страна не трябва да се поддава и на порива, веднага да коригира всяка нелогична проява около себе си. Много по-добре е, ако напълно спокоен се потопи в своя вътрешен свят и предаде логична и смислена насока на мислите, които връхлитат върху него от външния свят. Тази насока на своите собствени мисли той трябва да запази при всички обстоятелства.
към текста >>
В този с
мисъл
често говорим и за "вяра", за "доверие".
На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота.
В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие".
Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения". Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти. Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение.
към текста >>
В известен с
мисъл
той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове.
Предписанията, за които става дума тук, водят до едно истинско окултно обучение. Но те са полезни не само за този, който иска или може да приеме окултното обучение, а за всеки човек, желаещ да промени своя живот в посочения смисъл. Защото въздействията върху човешкото астрално тяло, макар и бавно, настъпват във всички случаи. Спазването на тези предписания е неизбежно за окултния ученик. Ако той се опитва да напредне в окултното обучение без да ги спазва, би навлязъл в духовните светове с недоразвити свръхсетивни органи и вместо да познае истината, ще стане жертва на всевъзможни измами и илюзии.
В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове.
Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията.
към текста >>
Нека вземем следния пример: даден човек пътува с влак и е погълнат от една
мисъл
.
Нека вземем следния пример: даден човек пътува с влак и е погълнат от една мисъл.
Внезапно тази мисъл взема съвършено друга посока. Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва със сегашната мисъл. Обаче той изобщо не забелязва, че през прозореца е зърнал нечие лице, имащо голяма прилика с някого, който е взел участие в споменатото събитие. До неговото съзнание стига не гледката от прозореца, а нейното последствие. Ето защо смята, че всичко му е "хрумнало от само себе си".
към текста >>
Внезапно тази
мисъл
взема съвършено друга посока.
Нека вземем следния пример: даден човек пътува с влак и е погълнат от една мисъл.
Внезапно тази мисъл взема съвършено друга посока.
Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва със сегашната мисъл. Обаче той изобщо не забелязва, че през прозореца е зърнал нечие лице, имащо голяма прилика с някого, който е взел участие в споменатото събитие. До неговото съзнание стига не гледката от прозореца, а нейното последствие. Ето защо смята, че всичко му е "хрумнало от само себе си". И колко подобни случаи има в живота.
към текста >>
Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва със сегашната
мисъл
.
Нека вземем следния пример: даден човек пътува с влак и е погълнат от една мисъл. Внезапно тази мисъл взема съвършено друга посока.
Той си припомня някакво събитие, станало преди много години и го свързва със сегашната мисъл.
Обаче той изобщо не забелязва, че през прозореца е зърнал нечие лице, имащо голяма прилика с някого, който е взел участие в споменатото събитие. До неговото съзнание стига не гледката от прозореца, а нейното последствие. Ето защо смята, че всичко му е "хрумнало от само себе си". И колко подобни случаи има в живота. Колко много фактори се намесват в него, за които само сме чели или слушали, без да са обхванати от нашето съзнание.
към текста >>
Някой научава от вестника за смъртта на свой близък и започва настойчиво да твърди, че още "вчера" е предсказал тази смърт, макар и да не е видял и чул нищо, което да го наведе на подобна
мисъл
.
Ето друг случай.
Някой научава от вестника за смъртта на свой близък и започва настойчиво да твърди, че още "вчера" е предсказал тази смърт, макар и да не е видял и чул нищо, което да го наведе на подобна мисъл.
И наистина, вчера тази мисъл е изплувала като от "само себе си". Но той пропуска една подробност. Няколко часа, преди да му хрумне тази мисъл, той е бил на гости у свои познати. На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност. Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието".
към текста >>
И наистина, вчера тази
мисъл
е изплувала като от "само себе си".
Ето друг случай. Някой научава от вестника за смъртта на свой близък и започва настойчиво да твърди, че още "вчера" е предсказал тази смърт, макар и да не е видял и чул нищо, което да го наведе на подобна мисъл.
И наистина, вчера тази мисъл е изплувала като от "само себе си".
Но той пропуска една подробност. Няколко часа, преди да му хрумне тази мисъл, той е бил на гости у свои познати. На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност. Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те.
към текста >>
Няколко часа, преди да му хрумне тази
мисъл
, той е бил на гости у свои познати.
Ето друг случай. Някой научава от вестника за смъртта на свой близък и започва настойчиво да твърди, че още "вчера" е предсказал тази смърт, макар и да не е видял и чул нищо, което да го наведе на подобна мисъл. И наистина, вчера тази мисъл е изплувала като от "само себе си". Но той пропуска една подробност.
Няколко часа, преди да му хрумне тази мисъл, той е бил на гости у свои познати.
На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност. Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят. Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата.
към текста >>
Обучението изисква, да си избере определена
мисъл
и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно свободно.
Окултният ученик трябва да избягва случайните слухови и зрителни впечатления. Той е длъжен да бъде единствено там, където отправя силата на своя слух и своето зрение. Дори и всред оглушителен шум, той ще чуе само това, което иска; погледът му ще спира само върху онези неща, към които се обръща напълно съзнателно. А срещу всички несъзнателни впечатления, той трябва да застане с един вид здрава душевна броня. В този смисъл той трябва да бъде особено внимателен към своя мисловен живот.
Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно свободно.
Тук обикновените и случайни хрумвания нямат място. Ако пожелае да свърже една мисъл с друга, той внимателно ще проследи откъде и как е възникнала втората мисъл. Но той отива още по-нататък. Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен отговор, обясняващ неговите чувства. По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи.
към текста >>
Ако пожелае да свърже една
мисъл
с друга, той внимателно ще проследи откъде и как е възникнала втората
мисъл
.
Дори и всред оглушителен шум, той ще чуе само това, което иска; погледът му ще спира само върху онези неща, към които се обръща напълно съзнателно. А срещу всички несъзнателни впечатления, той трябва да застане с един вид здрава душевна броня. В този смисъл той трябва да бъде особено внимателен към своя мисловен живот. Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно свободно. Тук обикновените и случайни хрумвания нямат място.
Ако пожелае да свърже една мисъл с друга, той внимателно ще проследи откъде и как е възникнала втората мисъл.
Но той отива още по-нататък. Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен отговор, обясняващ неговите чувства. По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи. 10листният лотосов цвят постига своята правилна форма, само чрез такава строга самодисциплина.
към текста >>
Но той трябва да си даде
ясна
сметка за техните различия с оглед на конкретните предмети или Същества, които са го породили.
След като човек изгради етерното си тяло според описания начин, пред него се открива един съвършено нов живот. Сега окултното обучение трябва да му осигури съвсем точно подбрани напътствия, за да се ориентира в новите условия. Благодарение на 16-листния лотосов цвят например, той съзира определени духовни форми, принадлежащи на един по-висш свят.
Но той трябва да си даде ясна сметка за техните различия с оглед на конкретните предмети или Същества, които са го породили.
Първото обстоятелство, което той може да констатира, е че в известен смисъл някои от тези форми се намират под силното влияние на неговите собствени мисли и усещания, докато други форми изобщо не се влияят, или се влияят твърде слабо. Някои форми се променят веднага, щом наблюдателя, разглеждайки ги, си мисли: "ето, това е красиво", а после в хода на съзерцанието, си казва: "а сега, това е нещо полезно".
към текста >>
Формите, произлизащи от минерали или от изкуствено изработени предмети имат особено свойство да се променят спрямо всяка нова
мисъл
и всяко ново чувство на духовния изследовател.
Формите, произлизащи от минерали или от изкуствено изработени предмети имат особено свойство да се променят спрямо всяка нова мисъл и всяко ново чувство на духовния изследовател.
В много по-слаба степен това е валидно за формите, съответствуващи на животните. Тези духовно възприемаеми форми са подвижни и пълни с живот. От една страна тази подвижност се дължи на влиянията, идващи от човешките мисли и чувства, а от друга на причини, върху които човек няма никакво влияние. Всред целия този свят от образи и форми, има такива, които първоначално не допускат каквито и да е въздействия от страна на човека.
към текста >>
В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и
ясна
логика.
В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика.
Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности. А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят.
към текста >>
90.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
" И тогава бързо стигам до
мисъл
та, че този мой събрат би бил съвсем друг, ако учителите, работили с мен биха се занимавали и с него.
Подобен усет на нещата постепенно променя у човека целия му начин на мислене. Сега вече аз се обръщам, примерно към един престъпник по съвършено друг начин, отколкото по-рано. Вече съм сдържан в моята преценка и си казвам: "Аз също съм само един човек като него. И може би единствено възпитанието, което съм получил, ме е предпазило от неговата съдба!
" И тогава бързо стигам до мисълта, че този мой събрат би бил съвсем друг, ако учителите, работили с мен биха се занимавали и с него.
Аз просто съм получил нещо, което му е било от казано; моето благополучие аз дължа само на обстоятелството, че той е лишен от него.
към текста >>
Това съвсем не означава, че подобна
мисъл
трябва да се прояви в чисто външни и агитаторски действия.
Така стигам съвсем близо до представата, че аз съм само малка частица от цялото човечество и съм солидарно отговорен за всичко, което става по света.
Това съвсем не означава, че подобна мисъл трябва да се прояви в чисто външни и агитаторски действия.
Най-напред тя трябва тихо да узрее в душата. Едва по-късно и постепенно тя ще се отрази и върху външното поведение на човека. В тази област всеки може да започне промените единствено по отношение на себе си. Безполезно е подобни неща да се превръщат във всеобщи изисквания за човечеството. Лесно е да се посочи какви трябва да бъдат хората; окултният ученик обаче работи в дълбините на душата, а не в нейните повърхностни пластове.
към текста >>
91.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ето защо определена
мисъл
закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс.
Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа. Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения. Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека. Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло. Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата.
Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс.
към текста >>
Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една
мисъл
, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие.
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка. Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода.
Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие.
Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт.
към текста >>
Обаче нито една
мисъл
не може да пробуди у тях стремеж към действие или трепет на някакви чувства.
Третата Злина идва с прекомерното разрастване на мисленето. Съзерцателната способност става самоцелна и враждебна към живота. За такива хора светът има значение само доколкото задоволява безмерната им жажда за познание.
Обаче нито една мисъл не може да пробуди у тях стремеж към действие или трепет на някакви чувства.
Навсякъде те се проявяват като безучастни, студени натури. Те отбягват всеки досег с ежедневието, като нещо, което буди отвращение, или което няма за тях никаква стойност. Тези са, накратко, трите опасности, които дебнат окултния ученик: Бруталната воля, неовладяните чувства, студеният и егоистичен стремеж към знание. От формална гледна точка включително и от гледна точка на официалната медицина жертвите на тези отклонения, независимо от степента до която са засегнати не се различават твърде много от уморазстроените, а още по-малко от т.н. "нервно-болни".
към текста >>
92.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е
мисъл
, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот.
Една от тях, и то особено опасна, възниква, когато целия душевен живот, за който ни говори истинската Наука за Духа, Антропософията, се измества в областта на суеверието, визионерството, мечтателството, медиумизма и някои други упадъчни форми на човешкото познание. Това изместване често произлиза от там, че хора чиито съмнителен интерес към истинското познание, се насочват по такива пътища към свръхсетивната действителност, които бързо ги отвеждат до някоя от споменатите упадъчни разновидности на човешкото познание, а те, на свой ред, лесно могат да бъдат объркани с пътя на познанието, за който става дума тук. В последният случай душевните опитности протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание. А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства. Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род.
Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот.
Всички мисли са само отражения и сенки или от възприятията, или от вътрешните изживявания. Подобно твърдение може да си позволи само този, който никога не е имал възможността да изживее в душата си чистата и самозараждаща се сила на мисленето. Ако обаче е стигнал до тази опитност, той знае: навсякъде в душевния живот, където цари мисленето и където то определя цялата душевна активност, възниква една дейност, който е напълно независима от тялото.
към текста >>
Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата
мисъл
да обхване все по-големи сфери от душевния живот.
Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума. Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята.
Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот.
към текста >>
Човек лесно би могъл да стигне до
мисъл
та: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи?
Към казаното за "Някои действия на Посвещението", бих искал да добавя още нещо което с известни разлики е валидно и за другите глави на тази книга.
Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи?
На това трябва да отговорим: В свръхсетивната действителност човек изживява себе си като свръхсетивно същество. Без точният поглед в своята свръхсетивна организация, чиято действителност се проявява в описаните тук "лотосови цветове" и "етерно тяло", човек изживява себе си в свръхсетивния свят така, както би сторил това в сетивния свят, когато физическите събития се разиграват покрай него, а той не би имал никаква представа за своето собствено физическо тяло. Всичко което вижда в "душевното тяло" и в "етерното тяло" като своя свръхсетивна организация, има за последица факта, че той навлиза в свръхсетивния свят в пълно себесъзнание, също както, чрез възприятията на своето сетивно тяло, е в пълно себесъзнание относно сетивния свят.
към текста >>
93.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
В края на горецитирания труд четем: “При
мисъл
та за смъртта предисторическият човек си е съставил една идея за отделяне на душата от тялото.
Основните понятия, като тези за материята, изглеждат несигурни и най-здравата почва започва да се изплъзва изпод краката на природоизследователя. Твърди като канара стоят определени проблеми, в които досега са се разбили всички опити и усилия на естествената наука. При това познание разколебаният се хвърля с примирение в обятията на мистиката, която от най-стари времена е била последното прибежище, когато измъченият ум не е виждал вече никакъв изход. Разсъждаващият търси нови символи и се опитва да създаде нови основи, върху които да може да гради по-нататък.” Вижда се, че днешният мислител, който изследва природата, чрез своите навици на мислене не е в състояние да си създаде друга представа за “мистиката”, освен такава, която включва в себе си обърканост, неяснота на ума. И до какви представи относно душевния живот стига един такъв мислител!
В края на горецитирания труд четем: “При мисълта за смъртта предисторическият човек си е съставил една идея за отделяне на душата от тялото.
Според тази идея душата се отделяла от тялото и водела самостоятелен живот. Тя не намирала никакво спокойствие и отново се връщала като дух, когато не е била прогонвана чрез надгробни церемонии. Страх и суеверие са измъчвали човека. Остатъците от тези възгледи са се запазили чак до наши дни. Страхът пред смъртта, т.е.
към текста >>
По този начин не може да съществува вече никакво усещане и представи, никаква
мисъл
и никакво чувство при индивида.
Страхът пред смъртта, т.е. пред това, което ще дойде след това, е широко разпространен и днес. Колко различно изглежда всичко това от гледището на психомонизма. Тъй като психическите изживявания на индивида се раждат само тогава, когато съществуват определени, закономерни връзки, те отпадат, щом по някакъв начин тези връзки са нарушени, както това непрестанно става по време на деня. С телесните изменения при смъртта тези връзки напълно изчезват.
По този начин не може да съществува вече никакво усещане и представи, никаква мисъл и никакво чувство при индивида.
Индивидуалната душа е мъртва. И въпреки това усещанията, мислите и чувствата живеят по-нататък. Те живеят по- нататък от предходния индивид в други индивиди, навсякъде там, където съществуват същите комплекси от условия. Те се предават по-нататък от индивид на индивид, от поколение на поколение, от народ на народ. Те действуват и тъкат на вечния стан на душата.
към текста >>
94.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше
мисъл
та си към други подобни случаи.
В замяна на това те имаха високо развита памет. Тази памет беше една от техните най-изтъкнати духовни способности. Те например не изчисляваха както ние, усвоявайки си определени правила, които след това да прилагат. През атлантските времена “таблицата на умножението” беше нещо съвършено непознато. Никой не запомняше на ум, че 3 х 4 прави 12.
За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше мисълта си към други подобни случаи.
Той си спомняше, как е било в предишните случаи. Трябва да изясним, че винаги, когато в едно същество се развие една нова способност, една стара способност изгубва своята сила и яснота. В сравнение с атлантеца, съвременният човек притежава логически ум и способността да комбинира, с които го превъзхожда. В замяна на това паметта му е отслабнала. Сега хората мислят в понятия: Атлантецът мислеше в образи.
към текста >>
Който отблизо се запознае с
мисъл
та, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме.
Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме.
И не само хората, но също и заобикалящата природа невероятно се е изменила в течение на времената. Формите на растенията и животните са станали други. Цялата Земна природа е минала през преобразования. Населявани по-рано области на Земята са били разрушени; възникнали са други. Прадедите на атлантците са обитавали една изчезнала част от сушата, главната област на която се е намирала на юг от днешна Азия.
към текста >>
А това беше силата на
мисъл
та.
Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност.
А това беше силата на мисълта.
Върху егоистичните лични желания логическото мислене действа задържащо. Произхода на това логическо мислене трябва да търсим при петата подраса (прасемитите). Хората започнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания. Породи се силата да се разсъждава, да се преценява. И желанията и страстите започнаха да се регулират чрез тази разсъдъчна способност.
към текста >>
Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали
мисъл
та може да одобри желанието.
Хората започнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания. Породи се силата да се разсъждава, да се преценява. И желанията и страстите започнаха да се регулират чрез тази разсъдъчна способност. Хората започнаха да смятат, да комбинират. Те се научиха да работят с мисли.
Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието.
Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас. А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност.
към текста >>
И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от
мисъл
та.
Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея. Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния.
И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта.
По-рано под влиянието на паметта хората се придържаха към дадено нещо дотогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадоволително и тогава в края на краищата от само себе си се получаваше така, че с едно новаторство се налагаше онзи, който беше в състояние да помогне при даден недостатък.
към текста >>
Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на
мисъл
та, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила.
При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност. Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена. И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност.
Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила.
Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност.
към текста >>
95.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от
мисъл
та за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение.
Следващите съобщения се отнасят за преминаването на четвъртата (атлантска) коренна раса в петата (арийска) коренна раса, към която принадлежи настоящoто цивилизовано човечество.
Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от мисълта за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение.
Всичко, което човек съзира около себе си, се намира в развитие. А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно. Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците.
към текста >>
А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на
мисъл
та, се е развила постепенно.
Следващите съобщения се отнасят за преминаването на четвъртата (атлантска) коренна раса в петата (арийска) коренна раса, към която принадлежи настоящoто цивилизовано човечество. Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от мисълта за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение. Всичко, което човек съзира около себе си, се намира в развитие.
А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно.
Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците. Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля. Тази воля в известна степен беше управлявана отвън.
към текста >>
Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва
мисъл
та към Божественото.
И така трябваше и да бъде. Човекът не биваше чрез нищо да бъде принуден да отнася към божествения ред тези неща, стоящи в услуга на неговата мисловна способност. Напротив, той трябваше да прави това доброволно в своите мисли. И така намерението на Ману беше насочено към това, да доведе хората дотам, че те самостоятелно, изхождайки от една вътрешна потребност да свързват такива неща с висшия миров ред. Хората можеха, така да се каже, да избират, дали да прилагат придобитите познания за чисто лично ползване или в религиозна служба на един по- висш свят.
Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото.
Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора. От тези така избрани малко на брой хора, които Ману събра около себе си, произхожда след това всичко, което съставлява и до днес истинските прогресивни зародиши на петата коренна раса. Ето защо също е обяснимо, че две характерни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
към текста >>
96.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Силата на
мисъл
та се превръщаше в доловим за слуха звук.
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен говор. Защото началото на говора се крие в нещо, което е подобно на песента.
Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук.
Вътрешният ритъм на природата прозвучаваше от устните на “мъдри” жени. Хората се събираха около такива жени и чувстваха в техните песенни изречения откровенията на висши същества. Човешкото богослужение започна с такива неща. В онова време не може да става дума за някакъв “смисъл” в говоренето. Хората чувстваха звук, тон, ритъм.
към текста >>
97.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Трудно е да си съставим представа за притъпеността, защото даже притъпеността на съня е с една степен по-
ясна
от това съзнание.
Тези предишни съзнания се различават от Земното главно по два признака степента на яснота и кръга (обсега), върху който се простира възприятието на човека. Сатурновото съзнание има най-малката яснота, най-малката степен на яснота. То е напълно притъпено.
Трудно е да си съставим представа за притъпеността, защото даже притъпеността на съня е с една степен по-ясна от това съзнание.
Човекът може да изпадне отново в това състояние на съзнанието в абнормните, или така наречени дълбоки трансови състояния. Също и онзи човек, който е ясновидец в смисъл на духовната наука, може да си състави една сполучлива представа за това. Само че той самият не живее в такова състояние на съзнанието. Напротив, той се издига до далеч по-висше състояние, което в известно отношение е подобно на първичното състояние. При обикновения човек на съвременната Земна степен това състояние, през което той е минал някога, е било заличено чрез “ясното дневно съзнание”.
към текста >>
98.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Една “проста
мисъл
” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”.
Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни. Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание.
към текста >>
Мисъл
та за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие.
Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание. Но образите няма да го изпълват подобно на сънища, а той ще може да ги предизвиква в себе си с пълно себесъзнание както днешните представи.
Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие.
Но пространственият характер на предметния външен свят също няма да изчезне. Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в пространството. А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа.
към текста >>
99.
ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР
GA_11 Из Хрониката Акаша
Със своята
ясна
логика, те трябва да приведат доказателството, че изследователят на свръхсетивните светове може спокойно и по същество да разглежда също и проблеми от настоящето.
Списанието “Луцифер Гносис” не можеше да продължи да се издава поради прекомерната заетост и изнасяне на лекции, както и други занимания. Редом с излагането на резултатите от духовното изследване, списанието публикуваше много статии, в които д-р Щайнер влиза в дискусия със съвременното естественонаучно мислене. Понеже не може да се изключи, че такива произведения, като “Хрониката Акаша” за повечето неподготвени читатели днес може да изглеждат като отвеяна фантастика, налага се от споменатото списание да се вземат и се поместят в началото и в края на книгата, по две статии, които засягат проблемите на съвременното познание.
Със своята ясна логика, те трябва да приведат доказателството, че изследователят на свръхсетивните светове може спокойно и по същество да разглежда също и проблеми от настоящето.
към текста >>
100.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на
мисъл
та.
Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта.
Така аз придадох на моите книги такъв характер, че самото им четене вече представлява начало на духовно обучение. Защото спокойната и внимателна концентрация на мисълта, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят.
към текста >>
Защото спокойната и внимателна концентрация на
мисъл
та, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят.
Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта. Така аз придадох на моите книги такъв характер, че самото им четене вече представлява начало на духовно обучение.
Защото спокойната и внимателна концентрация на мисълта, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят.
към текста >>
Цялата книга показва, че в нея няма нищо „тайно", а и че налице е стремежът към такава форма на описание, която да е разбираема и
ясна
как то всяка друга „наука".
Недоразумение събуди и обстоятелството, че озаглавих моята книга „Тайната Наука". Чуха се мнения, че нещо, което претендира да бъде „наука", не може да е „тайно". Колко необмислено беше това възражение. Нима човек, който публикува известни данни, гледа на тях като „тайни".
Цялата книга показва, че в нея няма нищо „тайно", а и че налице е стремежът към такава форма на описание, която да е разбираема и ясна как то всяка друга „наука".
Нима думата „природознание" не показва, че става дума за едно познание на „природата"? Тайната Наука е наука за това, което остава дотолкова тайно, доколкото то не може да бъде възприемано навън в природата, а само в онези сфери, към които душата се отправя след като насочи своя поглед в духовния свят.
към текста >>
Както математикът напредва от една
мисъл
към друга без да се поддава на несъзнателни импулси и самовнушение, така и духовното виждане казвах си аз трябва да пристъпва от една обективна имагинация към друга, без в душата да се промъква нещо друго, освен духовното съдържание на едно ясно и будно съзнание.
Имам ясното съзнание, че моите познания за духовния свят са резултат от моето собствено „виждане". Вина ги, както в подробностите, така и при цялостния поглед върху нещата, се проверявах най-строго, дали при всяка следваща крачка в моето ясновидство запазвам пълната будност и острота на съзнанието.
Както математикът напредва от една мисъл към друга без да се поддава на несъзнателни импулси и самовнушение, така и духовното виждане казвах си аз трябва да пристъпва от една обективна имагинация към друга, без в душата да се промъква нещо друго, освен духовното съдържание на едно ясно и будно съзнание.
към текста >>
101.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Човешката
мисъл
иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления.
Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно".
Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления.
Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните. Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят. Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления. От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука.
към текста >>
Втората
мисъл
е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят.
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят.
към текста >>
102.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
А колко близка до ума е
мисъл
та, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време.
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните.
А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време.
В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото.
към текста >>
И ако доведем тази
мисъл
докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие.
По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство. Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло.
И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие.
Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът
към текста >>
103.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
И тъкмо свръх сетивното може да хвърли
ясна
светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят.
Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят. Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво. Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот.
И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят.
За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото. Единствено науката за свръхсетивния свят прави възможно съществуването на познание за видимия свят; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява. Предоставен сам на себе си, животът отслабва и заболява.
към текста >>
Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква
мисъл
та на строителя, на архитекта.
Обаче в нашата епоха на материалистично мислене това има известен смисъл. Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня. Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони.
Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта.
А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти.
към текста >>
А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до
мисъл
та на архитекта.
Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня. Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта.
А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта.
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
към текста >>
Възниква мъчителната
мисъл
: ако детето не внимава, ще падне в пропастта.
Някой сънува, че до него избухва огън; в съня си той вижда пламъците. Пробужда се и разбира, че се е завил дебело и му е горещо. Усещането за прекалена топлина е прераснало в символичния образ на огъня. Като съновидения могат да се разиграят и съвсем драматични изживявания. Друг човек например сънува, че е изправен пред една пропаст, и вижда как някакво дете тича към нея.
Възниква мъчителната мисъл: ако детето не внимава, ще падне в пропастта.
И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи.
към текста >>
Проявената и видимата дейност става
ясна
за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот.
Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота. Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност.
Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот.
Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание.
към текста >>
Защото образи те, които възникват в това необикновено състояние когато етерното тяло се отделя от физическото не винаги са в
ясна
и непосредствена връзка със събитията на живота.
Когато в подобни случаи други лица описват изживените образи по коренно различен начин, сякаш те нямат много общо със събитията на тяхното минало, това съвсем не противоречи на казаното.
Защото образи те, които възникват в това необикновено състояние когато етерното тяло се отделя от физическото не винаги са в ясна и непосредствена връзка със събитията на живота.
Едно точно наблюдение обаче винаги ще намери тази връзка с живота. Никакво възражение не представлява обстоятелството, че например някой е бил на косъм от удавяне и не е стигнал до описаните изживявания. Не трябва да забравяме, че това изживяване може да настъпи само тогава, когато етерното тяло е действително отделено от физическото и при това е запазило своята връзка с астралното тяло. Много често при внезапна уплаха настъпва едно разхлабване на връзката между етерното и астралното тяло и тогава също не се стига до изживяване на образи, защото какъвто е случаят при спането, при дълбокия сън без съновидения налице е пълно безсъзнание.
към текста >>
Нека да си представим
мисъл
та, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот.
В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят.
Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот.
Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят. Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят.
към текста >>
И сега той може да пробуди в себе се всички онези чувства, които пораждат подобна
мисъл
.
Да си представим следния случай: Някому се случва нещо, което предизвиква у него мъчителни усещания. Той може да реагира по два начина. Може да се отдаде на мъчителните усещания и дори да потъне в дълбока скръб. Но възможно е да каже: Всъщност по време на предишния си живот аз сам съм създал тази сила, която сега ме изправя пред това събитие. Аз сам съм причината за всичко това.
И сега той може да пробуди в себе се всички онези чувства, които пораждат подобна мисъл.
Разбира се, след като има такива последици за чувствения живот, тази мисъл трябва да бъде изживяна с пълна сериозност и с огромна сила. Кой то постигне това, ще разполага с една нова опитност, която ще онагледим със следния пример: Две лица така да предположим държат в ръцете си по една пръчка червен восък. Едното лице се отдава на интелектуални размишления върху „вътрешното естество" на пръчката. Тези размишления могат да са много мъдри; но след като това „вътрешно естество" не се подкрепя с нищо друго, някой спокойно може да възрази: Всичко до тук е празно мечтателство. Другото лице обаче натрива восъка с парче плат и установява, че пръч ката започва да привлича някои дребни предмети.
към текста >>
Разбира се, след като има такива последици за чувствения живот, тази
мисъл
трябва да бъде изживяна с пълна сериозност и с огромна сила.
Той може да реагира по два начина. Може да се отдаде на мъчителните усещания и дори да потъне в дълбока скръб. Но възможно е да каже: Всъщност по време на предишния си живот аз сам съм създал тази сила, която сега ме изправя пред това събитие. Аз сам съм причината за всичко това. И сега той може да пробуди в себе се всички онези чувства, които пораждат подобна мисъл.
Разбира се, след като има такива последици за чувствения живот, тази мисъл трябва да бъде изживяна с пълна сериозност и с огромна сила.
Кой то постигне това, ще разполага с една нова опитност, която ще онагледим със следния пример: Две лица така да предположим държат в ръцете си по една пръчка червен восък. Едното лице се отдава на интелектуални размишления върху „вътрешното естество" на пръчката. Тези размишления могат да са много мъдри; но след като това „вътрешно естество" не се подкрепя с нищо друго, някой спокойно може да възрази: Всичко до тук е празно мечтателство. Другото лице обаче натрива восъка с парче плат и установява, че пръч ката започва да привлича някои дребни предмети. Има огромна разлика между мислите на двамата.
към текста >>
И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята
мисъл
беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите.
Така е също и с мислите на човек, който си представя, че в един предишен живот той сам е посял в себе си силата, която сега го среща с това събитие. Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа. Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност.
И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите.
Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност. Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от
към текста >>
Ето защо умният възпитател поставя
ясна
граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности.
Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността. Нека да си представим, как току-що излюпеното пиле веднага се включва в редица действия, свързани с неговия живот. При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. Външните въздействия се поемат и преработват от човека. Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност.
Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности.
Разбира се, подобни факти не подлежат на „точни" доказателства, каквито например везните могат да представят за определени физически процеси. Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота. За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален свят. Обстоятелството, че и животните могат да бъдат дресирани, т.е. чрез възпитание да заучават известни качества и способности, не представлява сериозно възражение за този, който е успял да вникне в същественото.
към текста >>
Но все пак повечето от тях не стигат до
мисъл
та за прераждането; не стигат до
мисъл
та, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот.
Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения се издигат над мнението, според което човекът е изграден от чисто наследствени сили. Те се издигат до идеята, че една духовна същност, една индивидуалност подготвя и изгражда телесното съществуване.
Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот.
Ще спомена само един от редицата такива мислители. В своята „Антропология" Имануел Херман Фихте, син на великия Фихте, изнася своите наблюдения, които го довеждат до следните изводи (стр.528):
към текста >>
104.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с
мисъл
та това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят.
Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят.
Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят.
Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение.
към текста >>
Нека не се заблуждаваме с
мисъл
та че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа.
Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението". Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло. Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като „Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от „Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на „Сетивната Душа". И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе".
Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа.
Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония.
към текста >>
105.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Когато подобна
мисъл
упражни достатъчно силно въздействие върху душата, опасенията срещу обучение, насочено към постигането на по-висше съзнание, отпадат.
Подобни хора преценяват намесата в мъдростта на духовното ръководство като един вид дързост, или като едно неоправдано желание. Хора с такъв начин на мислене, ще променят мнението си едва, когато даде на идея ги порази със своята сила. Ако например те си кажат: Мъдрото ръководство на духовния свят ми е дало определени способности; но то не ми ги е поверило, за да стоят неизползвани, а за да си послужа с тях. Мъдростта на ръководството се състои в това, че то е вложило в мен зародишните възможности за едно по-висше съзнание. И аз разбирам това ръководство само тогава, когато усещам пробуждането на тази зародишна възможност като свой личен дълг; възможността, която обещава да открие пред човека всичко, което може да му бъде откри то чрез неговите собствени духовни сили.
Когато подобна мисъл упражни достатъчно силно въздействие върху душата, опасенията срещу обучение, насочено към постигането на по-висше съзнание, отпадат.
към текста >>
Всичко това аз оставям да изникне в душата ми като една жива
мисъл
.
При растението аз виждам както следва лист по лист чистите закони на растежа, как спокойно и безстрастно от варя своите цветове пред девствените слънчеви лъчи. Тогава мога да си кажа: да, човекът има една по-голяма степен на съвършенство спрямо растението, обаче то е за сметка на това, че към явяващите ми се в такава чистота растителни сили, той е прибавил към своята същност инстинкти желания и страсти. Сега мога да си представя, как през растението тече неговият зелен сок и как той е израз на чистите и безстрастни закони на растежа. После си представи как червената кръв тече през артериите на човека, като израз на инстинктите, страстите и желанията.
Всичко това аз оставям да изникне в душата ми като една жива мисъл.
И тогава си представям по-нататък, как човекът е способен да се развива; как той може да пречиства своите инстинкти и страсти чрез своите по-висши духовни способности. Замислям се как по този начин се унищожава някаква низша сила в тези инстинкти и страсти, така че те се издигат на една по-висша степен. И тогава нека да си представим кръвта като израз на пречистените инстинкти и страсти. Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: В червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа. Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза.
към текста >>
И когато се отдавам на
мисъл
та за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие.
Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: В червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа. Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза. Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания. Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти. Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство.
И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие.
В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа. След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната символна представа.
към текста >>
Когато изграждаме една
мисъл
въз основа на физическо-сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления.
Вътрешната устойчивост на имагинативното познание се постига благодарение на това, че описаните медитация се подкрепят от т.н. „освободено от сетивни впечатления мислене".
Когато изграждаме една мисъл въз основа на физическо-сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления.
Обаче нещата стоят така, че човек може да изгражда не само такива мисли. Дори и лишено от сетивни наблюдения, човешкото мислене не остава празно и без съдържание. За ученика най-близкия и сигурен път към такова мислене е този: Да превърне извлечените от Духовната Наука факти в съдържание на своето мислене. Тези факти не могат да бъдат наблюдавани от физическите сетива. И все пак човек забелязва, че ако разполага с достатъчно търпение и постоянство, той може да ги разбере.
към текста >>
В самата
мисъл
вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят.
Така че възражението: „Как мога да приема на доверие тези неща, след като не съм ги видял сам? " е съвсем неоснователно. Защото е напълно възможно, служейки си с обикновен размисъл, да стигнем до убеждението: Тези изводи са верни. И ако някой не може да стигне до това убеждение по този начин, причината не се свежда до обстоятелството, че той не може да „вярва" в нещо, което не вижда; бедата е там, че той все още не е постигнал техниката на всеобхватното и непредубедено мислене. За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва.
В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят.
Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят. Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния свят. Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях.
към текста >>
Той узнава как в дълбоките сфери на душата една
мисъл
се вплита в друга, как една
мисъл
търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения.
Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения.
Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения.
Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм.
към текста >>
По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една
мисъл
с друга, нещо което образува един мисловен организъм.
Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати.
По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм.
Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля.
към текста >>
По същество тези книги третират това, което човешката
мисъл
може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си.
(Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата".
По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си.
Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят.
към текста >>
Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена
мисъл
не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт.
Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността. Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно. Същото би се получило, ако някой се стреми не към това, което му харесва, а към това, което не одобрява.
Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт.
Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него.
към текста >>
106.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Когато искаме да узнаем подобни неща, трябва напълно да се освободим от предположението, че философската
мисъл
, която е привлечена само от сетивната действителност, може да стигне до някакви разкрития в тази област.
Наред с тези всеобхватни отношения, които засягат планетарните превъплъщения на Земята, свръхсетивното съзнание прониква и до едно по-близко бъдеще. На всеки образ от миналото отговаря образ от бъдещето. Но когато говорим за подобни неща, трябва да изтъкнем един факт, чието съблюдаване е абсолютно необходимо.
Когато искаме да узнаем подобни неща, трябва напълно да се освободим от предположението, че философската мисъл, която е привлечена само от сетивната действителност, може да стигне до някакви разкрития в тази област.
Подобни неща никога не могат и не трябва да бъдат изследвани от философията. Ако някой би повярвал, че след като е узнал" от Духовната Наука как е изглеждала Старата Луна, ще може чрез философски размисъл да надникне и в Бъдещия Юпитер, като съпоставя земните и лунни отношения, той ще изпадне в огромна грешка. Тези отношения могат да бъдат изследвани само с помощта на свръхсетивното наблюдение. А след като резултатите от това изследване бъдат оповестени, те вече могат да бъдат разбрани и без намесата на свръхсетивното съзнание.
към текста >>
107.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Зарадвах се от все сърце при
мисъл
та, че бихме могли да се насладим на пиеса, представяща в дълбочина съвременния живот.
Ах, да, бях забравила... Колко хубаво щеше да бъде да прекарам тази вечер със старата си приятелка.
Зарадвах се от все сърце при мисълта, че бихме могли да се насладим на пиеса, представяща в дълбочина съвременния живот.
Но твоят идеен свят, така чужд за мен, ще разруши и последния остатък от прекрасните отношения, свързващи сърцата ни от времето, когато седяхме на един чин в училище.
към текста >>
Не искаш да видиш как
мисъл
та се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш.
Но нямаш представа за живия, творчески дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата. И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз. Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой. Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността. Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си.
Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш.
Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота.
към текста >>
108.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
по-висша мощ на
мисъл
та,
по-висша мощ на мисълта,
към текста >>
тъй често подчертаваната
мисъл
тъй често подчертаваната мисъл
към текста >>
явяващо се само като бледа
мисъл
явяващо се само като бледа мисъл
към текста >>
живеещото в
мисъл
та ни,
живеещото в мисълта ни,
към текста >>
отде извира изворът на
мисъл
та
отде извира изворът на мисълта
към текста >>
доколко малко
мисъл
та ни
доколко малко мисълта ни
към текста >>
и с
мисъл
а на на
мисъл
та ни.
и смисъла на на мисълта ни.
към текста >>
На
мисъл
та не съм се посветил
На мисълта не съм се посветил
към текста >>
единствено чрез здрава
мисъл
единствено чрез здрава мисъл
към текста >>
избягвана от
мисъл
та ви сякаш,
избягвана от мисълта ви сякаш,
към текста >>
със тъпото оръжие на
мисъл
та си,
със тъпото оръжие на мисълта си,
към текста >>
А
мисъл
та познава само
А мисълта познава само
към текста >>
От
мисъл
та ви е далеч
От мисълта ви е далеч
към текста >>
Макар че
мисъл
та – която
Макар че мисълта – която
към текста >>
изглежда сигурна и
ясна
,
изглежда сигурна и ясна,
към текста >>
109.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
обхващано от
мисъл
та ми
обхващано от мисълта ми
към текста >>
а в
мисъл
та си чувствам чужди светове
а в мисълта си чувствам чужди светове
към текста >>
когато в лабиринтите на
мисъл
та
когато в лабиринтите на мисълта
към текста >>
прозира
мисъл
та ни.
прозира мисълта ни.
към текста >>
110.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
все още чужд за
мисъл
та ти.
все още чужд за мисълта ти.
към текста >>
111.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
се противеше
мисъл
та ви.
се противеше мисълта ви.
към текста >>
ала заблудите на грешна
мисъл
ала заблудите на грешна мисъл
към текста >>
къде са изворът на
мисъл
та му
къде са изворът на мисълта му
към текста >>
опората на
мисъл
та ми.
опората на мисълта ми.
към текста >>
със тъпото оръжие на
мисъл
та си,
със тъпото оръжие на мисълта си,
към текста >>
да разруши сигурността на
мисъл
та ми
да разруши сигурността на мисълта ми
към текста >>
до горда
мисъл
.
до горда мисъл.
към текста >>
от сенки-образи на
мисъл
недокосната.
от сенки-образи на мисъл недокосната.
към текста >>
112.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
когато суха
мисъл
ги сковаваше.
когато суха мисъл ги сковаваше.
към текста >>
била вдълбала
мисъл
та му вече.
била вдълбала мисълта му вече.
към текста >>
113.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Душата ми изпълни
мисъл
та,
Душата ми изпълни мисълта,
към текста >>
А в
мисъл
та ми волята цареше:
А в мисълта ми волята цареше:
към текста >>
И тази
мисъл
беше много силна.
И тази мисъл беше много силна.
към текста >>
114.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
По-рано
мисъл
та ми малко беше склонна
По-рано мисълта ми малко беше склонна
към текста >>
че сякаш с
мисъл
та си здраво сте въоръжен,
че сякаш с мисълта си здраво сте въоръжен,
към текста >>
115.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Аз чувствам
мисъл
та ми как прониква
Аз чувствам мисълта ми как прониква
към текста >>
116.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ти трябваше чрез строга
мисъл
да разпръсваш
Ти трябваше чрез строга мисъл да разпръсваш
към текста >>
Мощта на
мисъл
та от тебе се отвърна,
Мощта на мисълта от тебе се отвърна,
към текста >>
117.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и в смътни образи на
мисъл
та мечтаещ
и в смътни образи на мисълта мечтаещ
към текста >>
в далечни светове със
мисъл
да проникна.
в далечни светове със мисъл да проникна.
– – – –
към текста >>
в съноподобната игра на
мисъл
та;
в съноподобната игра на мисълта;
към текста >>
Потъва
мисъл
та ти
Потъва мисълта ти
към текста >>
живеят в
мисъл
та;
живеят в мисълта;
към текста >>
118.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
В следи на миналото търси
мисъл
та ѝ.
В следи на миналото търси мисълта ѝ.
към текста >>
119.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Бих гонил призраци на
мисъл
та,
Бих гонил призраци на мисълта,
към текста >>
120.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
че
мисъл
та не може да достигне
че мисълта не може да достигне
към текста >>
Натрапва ми се
мисъл
та, че който
Натрапва ми се мисълта, че който
към текста >>
в такава пустота на
мисъл
та,
в такава пустота на мисълта,
към текста >>
121.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Но често ме спохожда
мисъл
та,
Но често ме спохожда мисълта,
към текста >>
122.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в душата ми изплува
мисъл
,
в душата ми изплува мисъл,
към текста >>
123.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в душата му се появила
мисъл
,
в душата му се появила мисъл,
към текста >>
как принуждаваща е
мисъл
та,
как принуждаваща е мисълта,
към текста >>
от
мисъл
се отвръща друга
мисъл
...
от мисъл се отвръща друга мисъл...
към текста >>
124.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да сътворяват битие от
мисъл
.
да сътворяват битие от мисъл.
към текста >>
Сгъстени от мощта на мировата
мисъл
,
Сгъстени от мощта на мировата мисъл,
към текста >>
125.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на
мисъл
та и път да ѝ посочи
на мисълта и път да ѝ посочи
към текста >>
126.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
към здрава
мисъл
и човешки разум.
към здрава мисъл и човешки разум.
към текста >>
Проникваше във мен горчива
мисъл
,
Проникваше във мен горчива мисъл,
към текста >>
Затуй човек показва вярна
мисъл
,
Затуй човек показва вярна мисъл,
към текста >>
Сетивното познание и
мисъл
Сетивното познание и мисъл
към текста >>
Потискащо е за свободна
мисъл
,
Потискащо е за свободна мисъл,
към текста >>
по пътя на естествената
мисъл
,
по пътя на естествената мисъл,
към текста >>
стремящо се чрез
мисъл
та човешка
стремящо се чрез мисълта човешка
към текста >>
когато усетът за здрава
мисъл
когато усетът за здрава мисъл
към текста >>
127.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
с най-прелестни картини
мисъл
та ми.
с най-прелестни картини мисълта ми.
към текста >>
изследваща
мисъл
изследваща мисъл
към текста >>
от всякаква
мисъл
от всякаква мисъл
към текста >>
Блуждае
мисъл
та ти
Блуждае мисълта ти
към текста >>
128.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на
мисъл
та изцяло се отдаде.
на мисълта изцяло се отдаде.
към текста >>
на
мисъл
та му, също в мен се вля.
на мисълта му, също в мен се вля.
към текста >>
на знание и на студена
мисъл
на знание и на студена мисъл
към текста >>
129.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Отхвърлих всяка
мисъл
и поисках
Отхвърлих всяка мисъл и поисках
към текста >>
дори и
мисъл
как да се изпълни
дори и мисъл как да се изпълни
към текста >>
130.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Мисъл
та си с вас
Мисълта си с вас
към текста >>
131.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ще се превърне в
мисъл
то, която
ще се превърне в мисъл то, която
към текста >>
от сънната игра на
мисъл
та
от сънната игра на мисълта
към текста >>
на
мисъл
та във мировата сила.
на мисълта във мировата сила.
към текста >>
132.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
успял е
мисъл
творческа да вложи,
успял е мисъл творческа да вложи,
към текста >>
се устремява неговата
мисъл
,
се устремява неговата мисъл,
към текста >>
133.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ако със лоша
мисъл
се оформят,
ако със лоша мисъл се оформят,
към текста >>
на
мисъл
та да стигне до покой.
на мисълта да стигне до покой.
към текста >>
В живота хвърляше те
мисъл
та
В живота хвърляше те мисълта
към текста >>
134.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на всяка част без
мисъл
стойността,
на всяка част без мисъл стойността,
към текста >>
Тя заглушава правилната
мисъл
.
Тя заглушава правилната мисъл.
към текста >>
безперспективността на
мисъл
та му.
безперспективността на мисълта му.
към текста >>
135.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
(Мария се явява като
мисъл
на Йохан.)
(Мария се явява като мисъл на Йохан.)
към текста >>
(До Мария се появява Бенедикт, също като
мисъл
на Йохан.)
(До Мария се появява Бенедикт, също като мисъл на Йохан.)
към текста >>
МАРИЯ (видима като
мисъл
на Йохан)
МАРИЯ (видима като мисъл на Йохан)
към текста >>
136.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Капезий,
мисъл
та ми се натрапи,
Капезий, мисълта ми се натрапи,
към текста >>
(Щрадер се отвръща само за момент от своите събеседници; сега получава следното духовно видение: явяват се Бенедикт, Мария, Ариман като негова
мисъл
-форма, но в действително духовно общуване; първо Бенедикт с Ариман, след това Мария.)
(Щрадер се отвръща само за момент от своите събеседници; сега получава следното духовно видение: явяват се Бенедикт, Мария, Ариман като негова мисъл-форма, но в действително духовно общуване; първо Бенедикт с Ариман, след това Мария.)
към текста >>
Оставих ги, щастлива в
мисъл
та си,
Оставих ги, щастлива в мисълта си,
към текста >>
137.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
поглъщащ
мисъл
та ми пламък той
поглъщащ мисълта ми пламък той
към текста >>
се води дива битка –
мисъл
та ми
се води дива битка – мисълта ми
към текста >>
гореща тъмнина от
мисъл
та ми... – – – –
гореща тъмнина от мисълта ми... – – – –
към текста >>
138.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да ви докосват в сферите си с
мисъл
.
да ви докосват в сферите си с мисъл.
към текста >>
139.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Воюва
мисъл
та ми с
мисъл
та
Воюва мисълта ми с мисълта
към текста >>
се бори
мисъл
та ми... Тя привлича
се бори мисълта ми... Тя привлича
към текста >>
140.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Измъкнах силата на
мисъл
та ти
Измъкнах силата на мисълта ти
към текста >>
141.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Щом като силна
мисъл
в теб живее,
Щом като силна мисъл в теб живее,
към текста >>
142.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
когато тя с мощта на
мисъл
та
когато тя с мощта на мисълта
към текста >>
143.
Четиринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
роди се в
мисъл
та му.
роди се в мисълта му.
Той в живота
към текста >>
144.
Петнадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Последната му
мисъл
беше още
Последната му мисъл беше още
към текста >>
живееше във неговата
мисъл
.
живееше във неговата мисъл.
към текста >>
че недостатъци и в
мисъл
та ми
че недостатъци и в мисълта ми
към текста >>
като погрешната си лична
мисъл
.
като погрешната си лична мисъл.
към текста >>
възниква в
мисъл
та му част от сила,
възниква в мисълта му част от сила,
към текста >>
Стреми се
мисъл
та ни да обърка,
Стреми се мисълта ни да обърка,
към текста >>
и ще се изявяват силно с
мисъл
,
и ще се изявяват силно с мисъл,
към текста >>
145.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една
мисъл
от огромно значение.
Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение.
В Новия Завет се казва: „- Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно! " Та какво друго може да бъде най-висшият идеал за човека, ако приемем казаното за вярно? Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече съзнателно отношение към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание. Трябваш само да подчертаем, че ако тези сили продължават да действуват направо в съзнателния живот на човека, той би рухнал. Ето защо за постигането на способности, позволяващи възприемането на свръхсетивните светове, е необходимо сериозна, внимателна подготовка.
към текста >>
Мисъл
та, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство.
Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години. Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят.
Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство.
И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго. И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща. В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност. С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен."
към текста >>
И тази
мисъл
е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго.
Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години. Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят. Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство.
И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго.
И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща. В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност. С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен."
към текста >>
И тази
мисъл
може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща.
Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години. Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят. Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство. И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго.
И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща.
В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност. С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен."
към текста >>
При подобни възгледи, в душата лесно се поражда
мисъл
та, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност.
При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност.
Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години. Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години. В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз. Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът.
към текста >>
146.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Така възниквала
мисъл
та: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела".
Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци. От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества. От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството. Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна.
Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела".
към текста >>
Тази
мисъл
се предавала чрез съгласни и гласни звуци, които не можели да бъдат други освен такива каквито са били, защото те се явявали като непосредствен израз на съответното изживяване.
Тази мисъл се предавала чрез съгласни и гласни звуци, които не можели да бъдат други освен такива каквито са били, защото те се явявали като непосредствен израз на съответното изживяване.
към текста >>
147.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората
мисъл
та, че светът е изграден от атоми?
И тъкмо в това се състои техният напредък, че сега те ръководят нашата пета следатлантска епоха под влиянието на Христос Него следват те в духовните светове. А изоставането на онези Същества, за които споменахме, че работят като задържащи сили, се дължат на обстоятелството, че те не се подчиняват на Христовото ръководство, а действуват по-нататък независимо от Христос. Ето защо в културата на човечеството все по-ясно ще се проявява материалистичното тече ние, което стои под ръководството на изостаналите египетско-халдейски Духове и дава цялата материалистична характеристика на нашата епоха. Всичко, което се обективира в днешната материалистична наука, се намира под тяхното влияние. Наред с всичко това, обаче, се поражда и едно друго течение, което си поставя като цел така да проникне в човека, че в крайна сметка във всички свои действия той да открие това, което наричаме „Христовия принцип".
Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората мисълта, че светът е изграден от атоми?
Това са свръхчовешките Ангелски Същества, изостанали по Време на египетско-халдейската епоха.
към текста >>
148.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Подобна констатация може да породи в душата всички познати ужаси на
мисъл
та за смъртта, без да се намесват чисто личните усещания, които обикновено са свързани с тази
мисъл
.
Подобна констатация може да породи в душата всички познати ужаси на мисълта за смъртта, без да се намесват чисто личните усещания, които обикновено са свързани с тази мисъл.
Подобни усещания водят дотам, че спрямо тази мисъл не може да се постигне лесно онова спокойно настроение, което е необходимо за истинското познание.
към текста >>
Подобни усещания водят дотам, че спрямо тази
мисъл
не може да се постигне лесно онова спокойно настроение, което е необходимо за истинското познание.
Подобна констатация може да породи в душата всички познати ужаси на мисълта за смъртта, без да се намесват чисто личните усещания, които обикновено са свързани с тази мисъл.
Подобни усещания водят дотам, че спрямо тази мисъл не може да се постигне лесно онова спокойно настроение, което е необходимо за истинското познание.
към текста >>
И все пак подобни хора съвсем не са безпристрастни спрямо тази
мисъл
.
Несъмнено, има много хора, които искрено вярват, че с разпадането на тялото настъпва и краят на душевния живот, така че те подреждат съществуванието си с оглед на това убеждение.
И все пак подобни хора съвсем не са безпристрастни спрямо тази мисъл.
Само че те не позволяват ужасите на унищожението да ги повлекат след себе си и да заглушат гласа на познанието; те не се оставят да бъдат заглушени от желанието, насочено към продължаването на живота след смъртта. Ето защо представите на подобни хора са често по-обективни от представите на другите, които макар и да не го съзнават си въобразяват едни или други основания за живота след смъртта, понеже в тайните дълбини на душата им гори тъкмо такова желание за живот на душата след телесната смърт. Все пак при отрицателите на безсмъртието, пристрастието е не по-малко. Само че то е изградено по друг начин. Всред тези хора има такива, които си изработват определени представи за същността на живота и съществуванието.
към текста >>
Мисъл
та, че тялото в чиито процеси душата изживява себе си някога ще попадне под властта на външния свят и ще се подчинява на закони, които нямат никаква връзка с вътрешните изживявания, ни приближава до изживяването на смъртта по такъв начин, че в размишлението няма нужда да се намесва никакво желание, никакъв личен интерес; сега вече, изживяването отваря пътя към един чист и свръхличен познавателен акт.
Мисълта, че тялото в чиито процеси душата изживява себе си някога ще попадне под властта на външния свят и ще се подчинява на закони, които нямат никаква връзка с вътрешните изживявания, ни приближава до изживяването на смъртта по такъв начин, че в размишлението няма нужда да се намесва никакво желание, никакъв личен интерес; сега вече, изживяването отваря пътя към един чист и свръхличен познавателен акт.
Обаче много скоро се поражда усещането, че мисълта за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота. Рано или късно човек трябва да стигне до извода, че само смъртта може да хвърли светлина върху загадката на живота.
към текста >>
Обаче много скоро се поражда усещането, че
мисъл
та за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота.
Мисълта, че тялото в чиито процеси душата изживява себе си някога ще попадне под властта на външния свят и ще се подчинява на закони, които нямат никаква връзка с вътрешните изживявания, ни приближава до изживяването на смъртта по такъв начин, че в размишлението няма нужда да се намесва никакво желание, никакъв личен интерес; сега вече, изживяването отваря пътя към един чист и свръхличен познавателен акт.
Обаче много скоро се поражда усещането, че мисълта за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота.
Рано или късно човек трябва да стигне до извода, че само смъртта може да хвърли светлина върху загадката на живота.
към текста >>
Както и да обърнем тази
мисъл
, от естественонаучна гледна точка, тя е напълно валидна, макар и по отношение на истинската действителност тя да е явно несъстоятелна.
Както и да обърнем тази мисъл, от естественонаучна гледна точка, тя е напълно валидна, макар и по отношение на истинската действителност тя да е явно несъстоятелна.
Даден човек може да смята, че единствено той мисли научно и ясно, докато всичко друго е само вяра и субективизъм; това съвсем не е изключено. Обаче при истинската непредубеденост нещата не стоят така.
към текста >>
Душата далеч не усеща непоносима
мисъл
та, че нейните субстанции и сили се включват в процесите на външния свят, които нямат нищо общо с нейния собствен живот.
Тези представи са съобразени с това, че наближава време, когато няма да разполагаме с нищо от това, в което протичат нашите сегашни изживявания. Всяка друга представа за отношенията на външния сетивен свят към тялото поради самото си съдържание не издържа пред действителността. Обаче представата, че реалното участие на външния свят в изграждането на тялото се проявява едва след смъртта, не се конфронтира с нищо, което бива действително изживяно в условията на външния и вътрешен свят.
Душата далеч не усеща непоносима мисълта, че нейните субстанции и сили се включват в процесите на външния свят, които нямат нищо общо с нейния собствен живот.
При съвършено непредубеденото си отдаване на живота, дори и в своите дълбини, тя не открива никакво надигащо се от тялото желание, което да превръща мисълта за разлагането на тялото след смъртта в нещо неприятно. Непоносимото идва после когато човек си представи, че субстанциите и силите, нахлуващи обратно във външния свят увличат душата със себе си. Подобна представа би изглеждала непоносима, както всяка друга, която не идва по естествен път като резултат от вглъбяването в откровенията на външния свят.
към текста >>
При съвършено непредубеденото си отдаване на живота, дори и в своите дълбини, тя не открива никакво надигащо се от тялото желание, което да превръща
мисъл
та за разлагането на тялото след смъртта в нещо неприятно.
Тези представи са съобразени с това, че наближава време, когато няма да разполагаме с нищо от това, в което протичат нашите сегашни изживявания. Всяка друга представа за отношенията на външния сетивен свят към тялото поради самото си съдържание не издържа пред действителността. Обаче представата, че реалното участие на външния свят в изграждането на тялото се проявява едва след смъртта, не се конфронтира с нищо, което бива действително изживяно в условията на външния и вътрешен свят. Душата далеч не усеща непоносима мисълта, че нейните субстанции и сили се включват в процесите на външния свят, които нямат нищо общо с нейния собствен живот.
При съвършено непредубеденото си отдаване на живота, дори и в своите дълбини, тя не открива никакво надигащо се от тялото желание, което да превръща мисълта за разлагането на тялото след смъртта в нещо неприятно.
Непоносимото идва после когато човек си представи, че субстанциите и силите, нахлуващи обратно във външния свят увличат душата със себе си. Подобна представа би изглеждала непоносима, както всяка друга, която не идва по естествен път като резултат от вглъбяването в откровенията на външния свят.
към текста >>
Да признаем на външния свят по време на живота едно коренно различно участие в съществуването на тялото от това, което той има след смъртта, е
мисъл
, извлечена от нищото.
Да признаем на външния свят по време на живота едно коренно различно участие в съществуването на тялото от това, което той има след смъртта, е мисъл, извлечена от нищото.
Като напълно лишена от стойност, тя непрекъснато трябва да отстъпва пред действителността, докато представата, че по време на живота външния свят има същото участие в тялото, както и след смъртта, изглежда като нещо нормално и здраво. Когато се ръководи от последната мисъл, душата усеща себе си в съзвучие с откровението на фактите. Тя усеща, че с тази представа не изпада в разногласие с фактите, които говорят чрез самите себе си и към които не трябва да се прибавя никаква изкуствена мисъл.
към текста >>
Когато се ръководи от последната
мисъл
, душата усеща себе си в съзвучие с откровението на фактите.
Да признаем на външния свят по време на живота едно коренно различно участие в съществуването на тялото от това, което той има след смъртта, е мисъл, извлечена от нищото. Като напълно лишена от стойност, тя непрекъснато трябва да отстъпва пред действителността, докато представата, че по време на живота външния свят има същото участие в тялото, както и след смъртта, изглежда като нещо нормално и здраво.
Когато се ръководи от последната мисъл, душата усеща себе си в съзвучие с откровението на фактите.
Тя усеща, че с тази представа не изпада в разногласие с фактите, които говорят чрез самите себе си и към които не трябва да се прибавя никаква изкуствена мисъл.
към текста >>
Тя усеща, че с тази представа не изпада в разногласие с фактите, които говорят чрез самите себе си и към които не трябва да се прибавя никаква изкуствена
мисъл
.
Да признаем на външния свят по време на живота едно коренно различно участие в съществуването на тялото от това, което той има след смъртта, е мисъл, извлечена от нищото. Като напълно лишена от стойност, тя непрекъснато трябва да отстъпва пред действителността, докато представата, че по време на живота външния свят има същото участие в тялото, както и след смъртта, изглежда като нещо нормално и здраво. Когато се ръководи от последната мисъл, душата усеща себе си в съзвучие с откровението на фактите.
Тя усеща, че с тази представа не изпада в разногласие с фактите, които говорят чрез самите себе си и към които не трябва да се прибавя никаква изкуствена мисъл.
към текста >>
В
мисъл
та, че тялото ще се разпадне на своите елементи няма нищо непоносимо, напротив, в
мисъл
та, че това може да се случи с душата, има нещо нелепо.
Не винаги обръщаме внимание на това, в какво прекрасно съзвучие са естествените и нормални усещания на душата спрямо откровенията на природния свят. Това би могло да изглежда толкова самопонятно, че да не се нуждае от никакво внимание; и все пак този привидно незначителен факт осветлява много неща.
В мисълта, че тялото ще се разпадне на своите елементи няма нищо непоносимо, напротив, в мисълта, че това може да се случи с душата, има нещо нелепо.
Съществуват много чисто лични основания, според които последната възможност е нелепа и безсмислена; в случая обективното разглеждане изобщо не трябва да ги взема под внимание. Обаче надличната отдаденост към уроците на външния свят показва, че по време на живота не трябва да приписваме на този външен свят едно участие, различно от това, което той има след смъртта. Показателно е, че тази мисъл идва като нещо необходимо и че тя издържа пред всички възможни възражения. Ако човек прониква в нея напълно съзнателно, усеща една непосредствена сигурност. В действителност, така разсъждават както вярващите в безсмъртието, така и неговите отрицатели.
към текста >>
Показателно е, че тази
мисъл
идва като нещо необходимо и че тя издържа пред всички възможни възражения.
Не винаги обръщаме внимание на това, в какво прекрасно съзвучие са естествените и нормални усещания на душата спрямо откровенията на природния свят. Това би могло да изглежда толкова самопонятно, че да не се нуждае от никакво внимание; и все пак този привидно незначителен факт осветлява много неща. В мисълта, че тялото ще се разпадне на своите елементи няма нищо непоносимо, напротив, в мисълта, че това може да се случи с душата, има нещо нелепо. Съществуват много чисто лични основания, според които последната възможност е нелепа и безсмислена; в случая обективното разглеждане изобщо не трябва да ги взема под внимание. Обаче надличната отдаденост към уроците на външния свят показва, че по време на живота не трябва да приписваме на този външен свят едно участие, различно от това, което той има след смъртта.
Показателно е, че тази мисъл идва като нещо необходимо и че тя издържа пред всички възможни възражения.
Ако човек прониква в нея напълно съзнателно, усеща една непосредствена сигурност. В действителност, така разсъждават както вярващите в безсмъртието, така и неговите отрицатели. Наистина, последните ще изтъкнат, че законите, които действуват в тялото след смъртта, съдържат също и условията за телесните процеси по време на живота; обаче те се заблуждават, ако вярват, че действително могат да си представят как тези закони по време на живота биха имали спрямо тялото като носител на душата някакво друго отношение, отколкото това след смъртта.
към текста >>
149.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Той подхранва например дадена
мисъл
толкова често, колкото му налага съответният външен или вътрешен повод.
В условията на обикновения живот човек разполага с определена сила на своите вътрешни изживявания, на своя сетивен и мисловен живот.
Той подхранва например дадена мисъл толкова често, колкото му налага съответният външен или вътрешен повод.
Но може и друго: да отдели една мисъл от другите и без никакъв повод, редовно да я включва в своето съзнание, да я изживява все по-силно и по-силно. Човек може да превърне подобна мисъл в единствен предмет на вътрешните си изживявания. И докато прави това, той трябва да държи далеч от себе си всички външни впечатления, всички външни спомени. Подобно безрезервно привързване към определена мисъл или определено усещане може да стане една постоянна вътрешна деятелност.
към текста >>
Но може и друго: да отдели една
мисъл
от другите и без никакъв повод, редовно да я включва в своето съзнание, да я изживява все по-силно и по-силно.
В условията на обикновения живот човек разполага с определена сила на своите вътрешни изживявания, на своя сетивен и мисловен живот. Той подхранва например дадена мисъл толкова често, колкото му налага съответният външен или вътрешен повод.
Но може и друго: да отдели една мисъл от другите и без никакъв повод, редовно да я включва в своето съзнание, да я изживява все по-силно и по-силно.
Човек може да превърне подобна мисъл в единствен предмет на вътрешните си изживявания. И докато прави това, той трябва да държи далеч от себе си всички външни впечатления, всички външни спомени. Подобно безрезервно привързване към определена мисъл или определено усещане може да стане една постоянна вътрешна деятелност.
към текста >>
Човек може да превърне подобна
мисъл
в единствен предмет на вътрешните си изживявания.
В условията на обикновения живот човек разполага с определена сила на своите вътрешни изживявания, на своя сетивен и мисловен живот. Той подхранва например дадена мисъл толкова често, колкото му налага съответният външен или вътрешен повод. Но може и друго: да отдели една мисъл от другите и без никакъв повод, редовно да я включва в своето съзнание, да я изживява все по-силно и по-силно.
Човек може да превърне подобна мисъл в единствен предмет на вътрешните си изживявания.
И докато прави това, той трябва да държи далеч от себе си всички външни впечатления, всички външни спомени. Подобно безрезервно привързване към определена мисъл или определено усещане може да стане една постоянна вътрешна деятелност.
към текста >>
Подобно безрезервно привързване към определена
мисъл
или определено усещане може да стане една постоянна вътрешна деятелност.
В условията на обикновения живот човек разполага с определена сила на своите вътрешни изживявания, на своя сетивен и мисловен живот. Той подхранва например дадена мисъл толкова често, колкото му налага съответният външен или вътрешен повод. Но може и друго: да отдели една мисъл от другите и без никакъв повод, редовно да я включва в своето съзнание, да я изживява все по-силно и по-силно. Човек може да превърне подобна мисъл в единствен предмет на вътрешните си изживявания. И докато прави това, той трябва да държи далеч от себе си всички външни впечатления, всички външни спомени.
Подобно безрезервно привързване към определена мисъл или определено усещане може да стане една постоянна вътрешна деятелност.
към текста >>
150.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
когато се концентрира върху определена
мисъл
, за да изживее във възможно най-интензивна степен.
Човек усеща как душевната активност действува формиращо върху собственото му тяло. То се превръща в едно трудно препятствие за душевния живот; човек го усеща дори като "чуждо тяло" в себе си. Но после забелязва, че то все повече се приспособява към изживяванията на душата; а накрая човек престава да усеща своето тяло, но за сметка на това има пред себе си свръхсетивния свят, също както не усеща окото, чрез което обхваща света на цветовете. Преди душата да усвои виждането на свръхсетивния свят, тялото трябва да стане невъзприемаемо. След като човек стига до там, че съзнателно прави душата си ясновиждаща, той по правило ще може да възпроизвежда онова състояние.
когато се концентрира върху определена мисъл, за да изживее във възможно най-интензивна степен.
В резултат на тази концентрация той поддържа своето ясновиждане.
към текста >>
151.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
А това усещане е подтискащо, защото човек стига да
мисъл
та, че е длъжен да направи следващата стъпка.
Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност.
А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка.
Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена.
към текста >>
Но човек открива още, че с подобна
мисъл
ще се окаже твърде уязвим и слаб, когато поривът да се удовлетворят омразата и завистта избухне в душата като една природна сила.
Но наред с това става ясно колко малко е склонен днешният човек да се откаже от себелюбието. Дори когато става дума за душевни качества, свързани с обикновения живот и с отношенията към другите, трудността, която възниква, е достатъчно голяма. Истинското себепознание например сочи: възможно е да проявиш благосклонност към някого, и въпреки това в душата си да храниш скрита завист или омраза. Човек разбира, че тези непроявени досега чувства един ден сигурно ще поискат да се проявят. И човек забелязва, че би било съвсем повърхностно да си каже: Добре, сега ти вече разбра как стоят нещата с теб, следователно можеш да изкорениш и завистта, и омразата.
Но човек открива още, че с подобна мисъл ще се окаже твърде уязвим и слаб, когато поривът да се удовлетворят омразата и завистта избухне в душата като една природна сила.
Такива нюанси в себепознанието възникват според едни или други качества на душата. Те се проявяват с настъпването на онези изживявания, които протичат вън от сетивното тяло, защото себепознанието е вече истинно и не може да бъде помрачено от желанието да гледа на себе си, опирайки се на едни или други предпочитания.
към текста >>
152.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
И все пак радостната
мисъл
, че някой притежава качества, каквито бихме желали да са наши, далеч не е толкова лесно постижима.
Устременият към свръхсетивното познание не трябва да търси безучастие в живота, а могъщо преобразяване на "Азовото" участие в неговата съдба. Благодарение на това преобразяване чувственият живот става по- жизнен, а не по-слаб. В обикновения живот ударите на съдбата често водят до сълзи в очите. Но човек може да се издигне и до там, да изпитва спрямо нещастието на друг същото остро чувство, което изпитва, ако нещастието засяга самия него. До подобни изживявания той стига по-лесно при събития, които го нараняват, отколкото ако например размишлява върху своите способности.
И все пак радостната мисъл, че някой притежава качества, каквито бихме желали да са наши, далеч не е толкова лесно постижима.
След като медитирането върху нашата собствена същност проникне до най-дълбоките пластове на душата, можем да открием известна егоистична радост от неща, които сме в състояние да извършваме сами. Интензивното и медитативно потапяне в мисълта, че в много случаи за хода на човешкия живот е все едно, дали определено действие е "мое" или "чуждо", осигурява истинско спокойствие пред съдбата.
към текста >>
Интензивното и медитативно потапяне в
мисъл
та, че в много случаи за хода на човешкия живот е все едно, дали определено действие е "мое" или "чуждо", осигурява истинско спокойствие пред съдбата.
В обикновения живот ударите на съдбата често водят до сълзи в очите. Но човек може да се издигне и до там, да изпитва спрямо нещастието на друг същото остро чувство, което изпитва, ако нещастието засяга самия него. До подобни изживявания той стига по-лесно при събития, които го нараняват, отколкото ако например размишлява върху своите способности. И все пак радостната мисъл, че някой притежава качества, каквито бихме желали да са наши, далеч не е толкова лесно постижима. След като медитирането върху нашата собствена същност проникне до най-дълбоките пластове на душата, можем да открием известна егоистична радост от неща, които сме в състояние да извършваме сами.
Интензивното и медитативно потапяне в мисълта, че в много случаи за хода на човешкия живот е все едно, дали определено действие е "мое" или "чуждо", осигурява истинско спокойствие пред съдбата.
към текста >>
153.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Като резултат възниква
мисъл
та, че ще е по-добре да не се намесва изкуствено в развитието на душата, а спокойно да се довери на едно неосъзнато от него ръководство и да изчака докъде ще го отведе то в хода на времето.
Изживяванията, които са необходими за проникването на душата в свръхсетивните светове, могат да се сторят някому отблъскващи. Такъв човек може да възрази, че съвсем не е сигурен какво ще се случи с него, ако се осмели да се докосне до подобни процеси и дали изобщо би могъл да ги понесе.
Като резултат възниква мисълта, че ще е по-добре да не се намесва изкуствено в развитието на душата, а спокойно да се довери на едно неосъзнато от него ръководство и да изчака докъде ще го отведе то в хода на времето.
Подобна мисъл винаги трябва да бъде отхвърляна от всеки, който може да породи в себе си една по-друга мисъл: че в самата природа на човешкото същество е да върви напред, а това би означавало ако човек пренебрегне задълженията си спрямо своята истинска природа пълен крах на самите еволюционни импулси.
към текста >>
Подобна
мисъл
винаги трябва да бъде отхвърляна от всеки, който може да породи в себе си една по-друга
мисъл
: че в самата природа на човешкото същество е да върви напред, а това би означавало ако човек пренебрегне задълженията си спрямо своята истинска природа пълен крах на самите еволюционни импулси.
Изживяванията, които са необходими за проникването на душата в свръхсетивните светове, могат да се сторят някому отблъскващи. Такъв човек може да възрази, че съвсем не е сигурен какво ще се случи с него, ако се осмели да се докосне до подобни процеси и дали изобщо би могъл да ги понесе. Като резултат възниква мисълта, че ще е по-добре да не се намесва изкуствено в развитието на душата, а спокойно да се довери на едно неосъзнато от него ръководство и да изчака докъде ще го отведе то в хода на времето.
Подобна мисъл винаги трябва да бъде отхвърляна от всеки, който може да породи в себе си една по-друга мисъл: че в самата природа на човешкото същество е да върви напред, а това би означавало ако човек пренебрегне задълженията си спрямо своята истинска природа пълен крах на самите еволюционни импулси.
към текста >>
Човек трябва например да се спре на една
мисъл
, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази
мисъл
така, че да стане едно цяло с нея.
Най-добрият път на познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния свят чрез укрепване и "сгъстяване" на душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства. Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили. По време на медитациите те трябва да изпълнят цялото съзнание.
Човек трябва например да се спре на една мисъл, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази мисъл така, че да стане едно цяло с нея.
Няма нужда тази мисъл да се отнася за висшия миров ред, макар че може да е във висша степен полезна. За целите на медитирането може да се вземе една мисъл, която отразява едно обикновено изживяване. Особено плодотворни са усилията, свързани с любовта и нейните подвизи, които възпламеняват в човека най-топли и искрени чувства. Но когато преди всичко става дума за познание, най-действени са символните представи, извоювани в живота или взети от хора, които са, така да се каже, компетентни в тази област, защото от личен опит добре познават, доколко надеждни са прилаганите средства.
към текста >>
Няма нужда тази
мисъл
да се отнася за висшия миров ред, макар че може да е във висша степен полезна.
Най-добрият път на познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния свят чрез укрепване и "сгъстяване" на душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства. Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили. По време на медитациите те трябва да изпълнят цялото съзнание. Човек трябва например да се спре на една мисъл, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази мисъл така, че да стане едно цяло с нея.
Няма нужда тази мисъл да се отнася за висшия миров ред, макар че може да е във висша степен полезна.
За целите на медитирането може да се вземе една мисъл, която отразява едно обикновено изживяване. Особено плодотворни са усилията, свързани с любовта и нейните подвизи, които възпламеняват в човека най-топли и искрени чувства. Но когато преди всичко става дума за познание, най-действени са символните представи, извоювани в живота или взети от хора, които са, така да се каже, компетентни в тази област, защото от личен опит добре познават, доколко надеждни са прилаганите средства.
към текста >>
За целите на медитирането може да се вземе една
мисъл
, която отразява едно обикновено изживяване.
Най-добрият път на познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния свят чрез укрепване и "сгъстяване" на душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства. Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили. По време на медитациите те трябва да изпълнят цялото съзнание. Човек трябва например да се спре на една мисъл, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази мисъл така, че да стане едно цяло с нея. Няма нужда тази мисъл да се отнася за висшия миров ред, макар че може да е във висша степен полезна.
За целите на медитирането може да се вземе една мисъл, която отразява едно обикновено изживяване.
Особено плодотворни са усилията, свързани с любовта и нейните подвизи, които възпламеняват в човека най-топли и искрени чувства. Но когато преди всичко става дума за познание, най-действени са символните представи, извоювани в живота или взети от хора, които са, така да се каже, компетентни в тази област, защото от личен опит добре познават, доколко надеждни са прилаганите средства.
към текста >>
154.
ОСМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
А целта е
ясна
: Укрепване на душата и мобилизиране на всичките и сили, за да бъдат понесени онези тежки изживявания, през които човек трябва да мине, ако иска да види и разбере скритата зад сетивния свят душевна действителност.
Да се говори за опасността при пътешествието на душата в свръхсетивните светове, е всъщност неоправдано, ако то е свързано с определена цел. Но подобно пътешествие не би постигнало целта си, ако препоръките за душевно израстване съдържаха едни или други опасности за човека.
А целта е ясна: Укрепване на душата и мобилизиране на всичките и сили, за да бъдат понесени онези тежки изживявания, през които човек трябва да мине, ако иска да види и разбере скритата зад сетивния свят душевна действителност.
към текста >>
155.
ЗА МЕДИТИРАНЕТО
GA_17 Прагът на духовния свят
В известен с
мисъл
ние ги разбираме, само когато ги обхванем с помощта на една
мисъл
, която осветлява съответното впечатление, усещане и т.н.
За будното дневно съзнание, човешкото мислене е като един остров всред потоци от впечатления, усещания и чувства, изграждащи нашия подвижен душевен живот.
В известен смисъл ние ги разбираме, само когато ги обхванем с помощта на една мисъл, която осветлява съответното впечатление, усещане и т.н.
Когато корабът на душата се добере до острова на мисленето, може да настъпи известно спокойствие дори и в бурята на страстите и афектите. Душата има естествено доверие в мисленето. И тя чувства, че без това доверие би трябвало да изгуби цялата си сигурност в живота. Ако се породи съмнение в мисленето, здравият душевен живот веднага се нарушава. Ако все пак не сме в състояние да постигнем яснота в мисленето, винаги имаме утехата, че с достатъчно сила и острота на мисленето, рано или късно ще разширим съответния проблем.
към текста >>
Едва след като човек "изработи" в себе си тази
мисъл
, разбира колко струват т. н.
Съвсем близо до това усещане е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли. Това усещане лесно може да бъде отхвърлено от една или друга философия. Има най-различни основания, които с привидна логика напълно биха могли да анулират нашето твърдение, че "светът мисли себе си в човешката душа". Тук трябва да сме наясно, че подобно твърдение може да се изработи само в хода на дълбокото вътрешно изживяване. Само по този начин човек разбира правотата на това твърдение, която не може да бъде разклатена от някакви "опровержения".
Едва след като човек "изработи" в себе си тази мисъл, разбира колко струват т. н.
"опровержения" и "доказателства". Те често изглеждат безпогрешни, но само доколкото имаме неправилна представа за тяхната доказателствена стойност. Трудно е да постигнем разбирателство хора, които смятат подобни "доказателства" за нещо меродавно. Такива хора са длъжни да обвиняват другите в заблуждение, понеже самите те не са напреднали в своята вътрешна работа, която би ги довела до признаването на това, което им изглежда погрешно и дори глупаво.
към текста >>
Тук не става дума за абстрактната познавателна стойност на тази
мисъл
, а за нейното укрепващо въздействие върху нашия душевен живот, особено когато тя го изпълни като духовна жизнена атмосфера.
Една добра подготовка за обхващане на духовното познание е тази, когато човек усеща каква подкрепа блика от душевното настроение: "Мислейки, аз усещам себе си в потока на мировото битие".
Тук не става дума за абстрактната познавателна стойност на тази мисъл, а за нейното укрепващо въздействие върху нашия душевен живот, особено когато тя го изпълни като духовна жизнена атмосфера.
Не става дума за смисловото съдържание, вложено в една такава мисъл, а за изживяването. До смисловото съдържание стигаме винаги, щом разполагаме с достатъчно разсъдъчна сила, но ако тази мисъл има за цел да ни подготви за разбирането на духовния свят с неговите Същества и процеси, необходимо е, съответната мисъл след като бъде разбрана непрекъснато да подновява своя живот в нашата душа. Душата трябва да се изпълва отново и отново с нея, изключвайки всички други мисли, чувства, спомени и т.н. Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна мисъл привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си. Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини.
към текста >>
Не става дума за смисловото съдържание, вложено в една такава
мисъл
, а за изживяването.
Една добра подготовка за обхващане на духовното познание е тази, когато човек усеща каква подкрепа блика от душевното настроение: "Мислейки, аз усещам себе си в потока на мировото битие". Тук не става дума за абстрактната познавателна стойност на тази мисъл, а за нейното укрепващо въздействие върху нашия душевен живот, особено когато тя го изпълни като духовна жизнена атмосфера.
Не става дума за смисловото съдържание, вложено в една такава мисъл, а за изживяването.
До смисловото съдържание стигаме винаги, щом разполагаме с достатъчно разсъдъчна сила, но ако тази мисъл има за цел да ни подготви за разбирането на духовния свят с неговите Същества и процеси, необходимо е, съответната мисъл след като бъде разбрана непрекъснато да подновява своя живот в нашата душа. Душата трябва да се изпълва отново и отново с нея, изключвайки всички други мисли, чувства, спомени и т.н. Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна мисъл привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си. Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини. Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането.
към текста >>
До смисловото съдържание стигаме винаги, щом разполагаме с достатъчно разсъдъчна сила, но ако тази
мисъл
има за цел да ни подготви за разбирането на духовния свят с неговите Същества и процеси, необходимо е, съответната
мисъл
след като бъде разбрана непрекъснато да подновява своя живот в нашата душа.
Една добра подготовка за обхващане на духовното познание е тази, когато човек усеща каква подкрепа блика от душевното настроение: "Мислейки, аз усещам себе си в потока на мировото битие". Тук не става дума за абстрактната познавателна стойност на тази мисъл, а за нейното укрепващо въздействие върху нашия душевен живот, особено когато тя го изпълни като духовна жизнена атмосфера. Не става дума за смисловото съдържание, вложено в една такава мисъл, а за изживяването.
До смисловото съдържание стигаме винаги, щом разполагаме с достатъчно разсъдъчна сила, но ако тази мисъл има за цел да ни подготви за разбирането на духовния свят с неговите Същества и процеси, необходимо е, съответната мисъл след като бъде разбрана непрекъснато да подновява своя живот в нашата душа.
Душата трябва да се изпълва отново и отново с нея, изключвайки всички други мисли, чувства, спомени и т.н. Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна мисъл привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си. Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини. Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането. Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание.
към текста >>
Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна
мисъл
привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си.
Една добра подготовка за обхващане на духовното познание е тази, когато човек усеща каква подкрепа блика от душевното настроение: "Мислейки, аз усещам себе си в потока на мировото битие". Тук не става дума за абстрактната познавателна стойност на тази мисъл, а за нейното укрепващо въздействие върху нашия душевен живот, особено когато тя го изпълни като духовна жизнена атмосфера. Не става дума за смисловото съдържание, вложено в една такава мисъл, а за изживяването. До смисловото съдържание стигаме винаги, щом разполагаме с достатъчно разсъдъчна сила, но ако тази мисъл има за цел да ни подготви за разбирането на духовния свят с неговите Същества и процеси, необходимо е, съответната мисъл след като бъде разбрана непрекъснато да подновява своя живот в нашата душа. Душата трябва да се изпълва отново и отново с нея, изключвайки всички други мисли, чувства, спомени и т.н.
Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна мисъл привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си.
Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини. Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането. Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание. След това той непрекъснато се потопява в тази мисъл и става едно цяло с нея. Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл.
към текста >>
Най-напред човек формулира една
мисъл
, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание.
До смисловото съдържание стигаме винаги, щом разполагаме с достатъчно разсъдъчна сила, но ако тази мисъл има за цел да ни подготви за разбирането на духовния свят с неговите Същества и процеси, необходимо е, съответната мисъл след като бъде разбрана непрекъснато да подновява своя живот в нашата душа. Душата трябва да се изпълва отново и отново с нея, изключвайки всички други мисли, чувства, спомени и т.н. Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна мисъл привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си. Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини. Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането.
Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание.
След това той непрекъснато се потопява в тази мисъл и става едно цяло с нея. Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл. Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене. Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането. Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин.
към текста >>
След това той непрекъснато се потопява в тази
мисъл
и става едно цяло с нея.
Душата трябва да се изпълва отново и отново с нея, изключвайки всички други мисли, чувства, спомени и т.н. Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна мисъл привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си. Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини. Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането. Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание.
След това той непрекъснато се потопява в тази мисъл и става едно цяло с нея.
Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл. Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене. Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането. Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин. За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот.
към текста >>
Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана
мисъл
.
Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна мисъл привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си. Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини. Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането. Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание. След това той непрекъснато се потопява в тази мисъл и става едно цяло с нея.
Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл.
Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене. Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането. Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин. За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот. По този начин човек най-сигурно стига до усещането, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят.
към текста >>
Като пример тук избрахме една
мисъл
, взета от природата на самото мислене.
Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини. Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането. Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание. След това той непрекъснато се потопява в тази мисъл и става едно цяло с нея. Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл.
Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене.
Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането. Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин. За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот. По този начин човек най-сигурно стига до усещането, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят. Това усещане е естествена последица от медитацията.
към текста >>
Тази
мисъл
е особено плодотворна за медитирането.
Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането. Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание. След това той непрекъснато се потопява в тази мисъл и става едно цяло с нея. Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл. Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене.
Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането.
Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин. За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот. По този начин човек най-сигурно стига до усещането, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят. Това усещане е естествена последица от медитацията. То трябва да разпростре своята сила върху съдържанието на целия останал живот, характерен за будното дневно съзнание.
към текста >>
Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка
мисъл
, до която човек стига според описания начин.
Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание. След това той непрекъснато се потопява в тази мисъл и става едно цяло с нея. Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл. Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене. Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането.
Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин.
За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот. По този начин човек най-сигурно стига до усещането, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят. Това усещане е естествена последица от медитацията. То трябва да разпростре своята сила върху съдържанието на целия останал живот, характерен за будното дневно съзнание. Не става дума за едно непосредствено впечатление от медитивното настроение, а за това, че човек постоянно може да си казва: Ето, чрез медитивното изживяване се влива нова сила в целия живот.
към текста >>
156.
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
GA_18_1 Загадки на философията
6. Светогледите в най-младата епоха на развитието на
мисъл
та
6. Светогледите в най-младата епоха на развитието на мисълта
към текста >>
157.
ПРЕДГОВОР
GA_18_1 Загадки на философията
Незначителните изменения, които се явяват на отделни места, ми се сториха необходими, не защото се нуждаех след 15 години да изложа едно или друго по начин различен от по-рано, а защото намерих, връзка на нещата изисква един изменен начин на изразяване, връзката която се явява в тази или онази
мисъл
и новата книга, докато в старата книга не ставаше дума за една такава връзка.
Който ще иска и в тази книга да познае едно ново доказателство, че аз съм "променил" моите собствени възгледи в течение на годините, него аз не ще мога да отклоня от подобно "мнение" и когато обърна внимание, че изложението на философските възгледи, които направих в първото издание на книгата "Възгледи за света и живота", е много разширено и допълнено в отделните части, но че съдържанието на старата книга е преминало в новата по същество дословно неизменено.
Незначителните изменения, които се явяват на отделни места, ми се сториха необходими, не защото се нуждаех след 15 години да изложа едно или друго по начин различен от по-рано, а защото намерих, връзка на нещата изисква един изменен начин на изразяване, връзката която се явява в тази или онази мисъл и новата книга, докато в старата книга не ставаше дума за една такава връзка.
към текста >>
158.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Една
мисъл
от този род живееше в Й. Г.
Една мисъл от този род живееше в Й. Г.
Фихте, живееше в неговата душа, когато той изказва, че видът философия, която човек си избира зависи от това, какъв човек е той. Оживени от тази мисъл, можем да пристъпим към разглеждането на опитите, които са били направени в течение на историята, да се намерят решения на загадките на философията. Тогава в тези опити ние ще открием изяви на самото човешко същество. Защото, въпреки че когато иска да говори като философ, човек трябва да наложи пълно мълчание на своите лични интереси, все пак в една философия се явява непосредствено това, което човешката личност може да направи от себе си чрез развитието на своите първични сили.
към текста >>
Оживени от тази
мисъл
, можем да пристъпим към разглеждането на опитите, които са били направени в течение на историята, да се намерят решения на загадките на философията.
Една мисъл от този род живееше в Й. Г. Фихте, живееше в неговата душа, когато той изказва, че видът философия, която човек си избира зависи от това, какъв човек е той.
Оживени от тази мисъл, можем да пристъпим към разглеждането на опитите, които са били направени в течение на историята, да се намерят решения на загадките на философията.
Тогава в тези опити ние ще открием изяви на самото човешко същество. Защото, въпреки че когато иска да говори като философ, човек трябва да наложи пълно мълчание на своите лични интереси, все пак в една философия се явява непосредствено това, което човешката личност може да направи от себе си чрез развитието на своите първични сили.
към текста >>
Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на
мисъл
та, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска
мисъл
, а образ, символ.
Духовният стремеж на човечеството през тези епохи показва един съществено различен характер в сравнение с другите времена преди нея. Това е епохата на пробуждащия се мисловен живот. Преди това човешката душа живее в образни /символични/ представи относно света и съществуването. Колкото и усилия да правим, да дадем право на онези, които биха искали да виждат философския мисловен живот развит още в преди гръцките времена; при едно безпристрастно разглеждане на нещата ние не можем да сторим това. И ние сме заставени да поставим истинската, явяваща се във формата на мисли философия в Гърция, там е нейното начало.
Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ.
В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления. Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм. Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност.
към текста >>
Когато в нея се пробужда
мисъл
та в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа.
И ние сме заставени да поставим истинската, явяваща се във формата на мисли философия в Гърция, там е нейното начало. Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ. В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления. Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм.
Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа.
Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене. Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
към текста >>
Мисъл
та става неин възпитател към самостоятелност.
Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ. В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления. Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм. Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа.
Мисълта става неин възпитател към самостоятелност.
Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене. Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
към текста >>
Но гъркът изживява
мисъл
та по начин различен от този на съвременния човек.
В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления. Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм. Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност.
Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек.
Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене. Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
към текста >>
Гъркът чувства
мисъл
та, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене.
Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
към текста >>
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на
мисъл
та във и при света на нещата.
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата.
Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>
Ето защо в тази епоха
мисъл
та остава още връзката, която свързва душата със света.
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата.
Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света.
Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>
Наистина душата изживява
мисъл
та в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази
мисъл
от света, затова може да очаква от изживяването на
мисъл
та разкриването на мировите загадки.
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата. Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света.
Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки.
В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>
Сега човешката душа не може вече да чувства
мисъл
та както едно възприятие от външния свят.
Във времето на раждащото се християнство започва една нова епоха.
Сега човешката душа не може вече да чувства мисълта както едно възприятие от външния свят.
Тя я чувства като произведение на своето собствено /вътрешно/ същество. От основите на духовното развитие в душата изпраща своите лъчи един импулс много по-силен отколкото мисловния живот. Едва сега сред човечеството се пробужда себесъзнанието по начин, който отговаря на истинската същност на това себесъзнание. Това, което хората изживяваха по-рано, беше само предвестник на това, което би трябвало да наречем в най-дълбокия смисъл вътрешно изживяно себесъзнание. Можем да се надяваме, че едно бъдещо разглеждане на духовното развитие ще на рече времето, за което говорим тук, време на "пробуждането на себесъзнанието".
към текста >>
Мисъл
та се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света.
Цялата тежест на този факт философите на това време чувствуват повече смътно отколкото да осъзнават ясно. Този характер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г. сл. Хр./. Философите на тази епоха се потопяват с философското мислене напълно в религиозните представи. Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм.
Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света.
Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание.
към текста >>
Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с
мисъл
та.
Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм. Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света. Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта.
Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта.
Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание. Така протичат първите 7 до 8 столетия след основаването на християнството.
към текста >>
Мисъл
та се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание.
Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света. Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта.
Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание.
Така протичат първите 7 до 8 столетия след основаването на християнството.
към текста >>
Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда
мисъл
та от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание.
Следващата епоха показва един съвършено друг характер. Водещите философи чувстват силата на мисловния живот отново пробудена. Човешката душа е затвърдила вътрешно живяната столетия наред самостоятелност. Тя започва да търси: Що е всъщност нейното най-първично притежание. И намира, че това е мисловният живот.
Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание.
В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света. Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха. Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха. Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>
В нея се ражда подтикът, да добие в
мисъл
та едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света.
Водещите философи чувстват силата на мисловния живот отново пробудена. Човешката душа е затвърдила вътрешно живяната столетия наред самостоятелност. Тя започва да търси: Що е всъщност нейното най-първично притежание. И намира, че това е мисловният живот. Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание.
В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света.
Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха. Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха. Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>
И първата епоха
мисъл
та действа като възприятие отвън.
Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи.
И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън.
Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока. Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието. Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание.
към текста >>
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество;
мисъл
та живее в подосновата и се претопява със себепознанието.
Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи. И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън. Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока.
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието.
Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила.
към текста >>
Философите развиват един познавателен живот, който изпитва
мисъл
та по отношение на нейната вътрешна сила.
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието. Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха.
Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила.
Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност. В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта. В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени?
към текста >>
Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на
мисъл
та, като сила, да се разработи
мисъл
та в нейната собствена същност.
Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила.
Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност.
В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта. В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени? Импулсът, който произхожда от тези въпроси, владее повече или по-малко съзнателно за философите философското развитие от началото на 4-тата епоха насам.
към текста >>
В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с
мисъл
та.
Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила. Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност.
В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта.
В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени? Импулсът, който произхожда от тези въпроси, владее повече или по-малко съзнателно за философите философското развитие от началото на 4-тата епоха насам. И той е меродавен импулс във философския живот на нашата съвременност.
към текста >>
159.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с
мисъл
та загадките на съществуването и на положението на човека в света.
Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота".
Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света.
Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н. като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология. Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон.
към текста >>
Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в
мисъл
.
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание.
Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл.
Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
към текста >>
Той не изживяваше още
мисъл
та; в замяна на това обаче в неговата душа вместо
мисъл
та се образуваше образът /символът/.
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание. Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл.
Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/.
Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
към текста >>
Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява
мисъл
та, когато той наблюдава процесите в света.
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание. Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/.
Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света.
Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
към текста >>
Мисъл
та се яви като инструмент на истината.
Мисълта се яви като инструмент на истината.
Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване.
към текста >>
В изкуството, в поезията действа природосъобразно не
мисъл
та като такава; там продължава да действа образът.
Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот.
В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът.
Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието.
към текста >>
Като
мисъл
душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато
мисъл
та става господстваща в областта на познанието.
Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието.
Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието.
към текста >>
С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на
мисъл
та човекът трябваше да се чувства в съвършено друг с
мисъл
като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано.
С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано.
"Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа.
към текста >>
С "
мисъл
та" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на
мисъл
та като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява
мисъл
та.
С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея.
С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта.
Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа.
към текста >>
Все повече се ражда чувството за
ясна
противоположност между природа и душа.
С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта.
Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа.
към текста >>
Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и
мисъл
та.
В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид.
Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта.
Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят. Ние имаме работа с три изживени образа и се приближаваме до тях само тогава, когато не се оставяме заблудени от всичко, което съвременните навици на мислене биха искали да си представят във връзка с тях.
към текста >>
Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната
мисъл
, а образа, той гледа Хронос.
Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят. Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос.
Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос.
Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето". Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се. И когато гледаме водата, как тя се втвърдява, или как твърдото се превръща в течно, ние гледаме Хтон.
към текста >>
Преди раждането на
мисъл
та още не съществува една друга представа за времето.
Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето".
Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето.
Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се. И когато гледаме водата, как тя се втвърдява, или как твърдото се превръща в течно, ние гледаме Хтон. Хтон е нещо, което после по-късно в епохата на мислителното съзерцаване на света е станало "материя", "вещество"; Зевс е станал "Етера" или също "пространството"; Хронос е станал "времето".
към текста >>
В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с
мисъл
та могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване.
С това е свързан фактът, че раждането на мислителния живот се съпровождаше с едно разколебаване на душевното чувстване. Това душевно изживяване не трябва да се изпуска изпредвид там, където мислителното разглеждане на света има своето начало.
В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване.
Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно. Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно. Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
към текста >>
Мисъл
та трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване. Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно. Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно. Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи.
Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
към текста >>
До това възвишено искаше да проникне
мисъл
та.
Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера. В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата.
До това възвишено искаше да проникне мисълта.
В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид. В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н. В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили.
към текста >>
Със своето мислене Ферекид стои на границата между образ и
мисъл
.
При Ферекид Офионеус не е само една символична идея за пречещите, разрушителни мирови сили.
Със своето мислене Ферекид стои на границата между образ и мисъл.
Той не мисли нещо такова: Има разрушителни сили; аз си ги представям под образа на Офионеус. При него един такъв мислителен процес не е също и като една дейност на фантазията. Той поглежда към разрушителните сили и пред неговата душа за става непосредствено Офионеус, както червеният цвят стои пред душата, когато погледът е насочен към розата.
към текста >>
Той виждаше, как
мисъл
та приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство.
Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света.
Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство.
Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света.
към текста >>
Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез
мисъл
та.
От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство.
Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта.
Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>
Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която
мисъл
та няма още никаква работа.
За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта.
Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа.
Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>
На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане
мисъл
та; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с
мисъл
та от света, че тя е отново едно със света.
Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката.
На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света.
Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>
От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит
мисъл
та: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си.
Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него. Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа.
От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си.
Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно".
към текста >>
По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата
мисъл
, се явява Анаксимандър.
По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър.
Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси.
към текста >>
Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в
мисъл
.
По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница.
Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл.
В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
към текста >>
Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още
мисъл
та самостоятелно.
По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот.
Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно.
Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
към текста >>
Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез
мисъл
та, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси.
Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
към текста >>
Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на
мисъл
та, която трябва да търси трайното.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен.
Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното.
Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>
Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в
мисъл
та.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното.
Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което
мисъл
та може да обхване.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване.
Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
към текста >>
Зено се опитва да се обясни с изживяването на
мисъл
та по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване.
Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва.
Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
към текста >>
Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която
мисъл
та среща, когато се опитва да намери истината.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч.
Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината.
Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
към текста >>
Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на
мисъл
та, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината.
Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
към текста >>
В това "изкуство на
мисъл
та" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>
Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена
мисъл
; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова.
Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>
Това "изкуство на
мисъл
та" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на
мисъл
та, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение.
Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./.
към текста >>
Мисъл
та издигна един вид стена около човешката душа.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение.
Мисълта издигна един вид стена около човешката душа.
По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето.
към текста >>
По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше
мисъл
та през външния свят.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа.
По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят.
И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум.
към текста >>
И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с
мисъл
та.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят.
И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта.
Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа.
към текста >>
В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в
мисъл
та сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите.
Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа. Обаче самата природа се представя като съставена от малки първични същества. Природните процеси, които се получават чрез задружното действие на тези първични същества, са това, което сетивата възприемат, след като картината от образи е изчезнала от природата. Тези първични същества са наречени Хомойомери.
В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в мисълта сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите.
към текста >>
Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което
мисъл
та иска да направи от нея.
Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване.
Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея.
Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас. Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести". Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване.
към текста >>
Различно от тази личност гледат онези мислители, които се наричат атомисти, различно гледат те на това, което е станало от природата чрез раждането на
мисъл
та за душата на човека.
Различно от тази личност гледат онези мислители, които се наричат атомисти, различно гледат те на това, което е станало от природата чрез раждането на мисълта за душата на човека.
Най-важният от тях се счита Демокрит /роден в 460 г. пр. Хр. в Абдера/ Левкип е един вид негов предтеча.
към текста >>
Душата иска да счита за валидно само това, което тя може да схване като близкостоящ резултат на
мисъл
та; природата е напълно обездушена;
мисъл
та като душевно изживяване избледнява и се превръща във вътрешен сянкообразен образ на обездушената природа.
При Демокрит хомойомерите на Анаксагор са станали с една значителна степен по-материални. При Анаксагор можем да сравним първичните части същества още с живи зародиши; при Демокрит те се превръщат в мъртви, невидими частици, които чрез различни комбинации образуват нещата на външния свят. Те се движат отдалечавайки се един от други, едни към други, едни през други: Така се раждат природните процеси. Мировият Ум, Нус, на Анаксагор, който като едно духовно /безтелесно/ съзнание прави да възникват по целесъобразен начин мировите процеси от задружното действие на хомойомерите, при Демокрит се превръща в безсъзнателна природна закономерност /Ананке/.
Душата иска да счита за валидно само това, което тя може да схване като близкостоящ резултат на мисълта; природата е напълно обездушена; мисълта като душевно изживяване избледнява и се превръща във вътрешен сянкообразен образ на обездушената природа.
По този начин чрез Демокрит се явява мислителният първообраз на всички повече или по-малко материалистично оцветени светогледи на следващите времена.
към текста >>
Чрез
мисъл
та душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой.
Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа". Изживяването на мислите в душата, чрез раждането на които човешката душа бе насочена да обърне внимание на себе си: При Демокрит това бяха изживявания само на сенки. С това е охарактеризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите. Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по отношение на самата нея.
Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой.
Така откъснати в душата се чувстваха онези личности, които в гръцкия духовен живот насят името "софисти". Най-значителният в техните редици е Питагор /от Адера 480-410 г. пр. Хр./. Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра.
към текста >>
В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на
мисъл
та.
Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра. До това мнение е допринесъл много начинът, по който ги е представил авторът на комедии Аристофан. Обаче наред с други неща, като външно основание за едно по-добро зачитане от значение е например също, че самият Сократ, който в известни граници се чувстваше като ученик на Продикус, счита този последния като човек, който е развил у своите ученици облагородяването на езика и на мисленето. Възгледът на Питагор е изразен в прословутото изречение: "Човекът е мярката на всички неща, на съществуващите, че те са, на несъществуващите, че те не са".
В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта.
Това изживяване не чувства някаква връзка с една обективна мирова сила. Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами? Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли? Нима той си го представя за някой друг, а не за себе си? Възможно е този външен свят да бъде какъвто и да е за едно друго същество, но за това човекът не е нужно да се тревожи.
към текста >>
Така те трябваше да изградят в душата
мисъл
та като светоглед.
Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот.
Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед.
При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила. Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме. Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по отношение на много от софистите. Въпреки това този опит застава непосредствено на една повратна точка в гръцкия живот.
към текста >>
От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности
мисъл
.
От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл.
При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света.
към текста >>
При тях се показва, как действа
мисъл
та, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света.
От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл.
При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света.
Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
към текста >>
Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася
мисъл
та в съзерцаването на света.
От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията.
Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света.
Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
към текста >>
Съзерцаването на света не "открива", така да се каже,
мисъл
та, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света.
Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
към текста >>
С раждането на
мисъл
та човекът беше насочен към своята "душа".
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа".
Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>
С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си
мисъл
та.
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека.
С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта.
В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>
Мисъл
та говори на вътрешността на душата.
В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място?
Мисълта говори на вътрешността на душата.
С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Човек трябваше да отдаде на
мисъл
та собствената си душа.
Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули.
Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа.
Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Той чувстваше на
мисъл
та, че тя е едно общо благо на човеците.
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа.
Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Мисъл
та доведе душата дотам да осъзнае самата себе си.
В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си.
Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си.
Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
към текста >>
Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на
мисъл
та.
Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум.
Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
към текста >>
Както Сократ цени
мисъл
та, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот.
Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина.
Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот.
Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност. "Добродетелта може да се научи", така изисква предимно Сократ своята представа. Тя може да се научи, защото трябва да я притежава онзи, който истински схваща живота на мислите.
към текста >>
Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на
мисъл
та.
Сократ: "Не ти ли се струва сега, че този, който нарочно пише неправилно, разбира писането, а другият не го разбира? " Ученикът: "Без съмнение". Сократ: "Но кой сега по-добре разбира праведното, който нарочно лъже, или измамва, или който върши това непреднамерено? " /Ксенофон, Спомени, превод от Гютлинг/. За Сократа е важно да обясни на ученика, че въпросът се касае за това, човек да има правилни мисли върху добродетелта.
Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта.
Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви. Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли.
към текста >>
Човек трябва да се довери повече на правилната
мисъл
на добродетелта отколкото на други мотиви.
" Ученикът: "Без съмнение". Сократ: "Но кой сега по-добре разбира праведното, който нарочно лъже, или измамва, или който върши това непреднамерено? " /Ксенофон, Спомени, превод от Гютлинг/. За Сократа е важно да обясни на ученика, че въпросът се касае за това, човек да има правилни мисли върху добродетелта. Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта.
Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви.
Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли.
към текста >>
Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на
мисъл
та.
Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр. в Атина Платон чувстваше като ученик на Сократа, че благодарение на този последния в него е укрепнало доверието към мисловния живот. Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон.
Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта.
За Платон философията става наука за идеите като нещо, което има истинско битие. А идеята е откровение на мировия Дух чрез откровението на мислите. Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух. Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея. Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи.
към текста >>
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на
мисъл
та.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта.
Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно.
към текста >>
Пробудената
мисъл
насочи човека към душата.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта.
Пробудената мисъл насочи човека към душата.
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта.
към текста >>
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на
мисъл
та.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата.
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта.
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
към текста >>
В Платон
мисъл
та се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта.
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише.
И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
към текста >>
И това, което
мисъл
та има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише.
И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното.
Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние.
към текста >>
Мисъл
та осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното.
Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно.
Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване.
към текста >>
Душата възприема
мисъл
та.
Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно.
Душата възприема мисълта.
Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>
Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на
мисъл
та.
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта.
Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>
От къде изживяването на
мисъл
та, щом то не може да бъде развито в земния живот?
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>
Мисъл
та така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване.
Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние.
Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване.
Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>
При него вече е извършено вживяването на
мисъл
та в светогледа и е стигнало до покой.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене.
При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой.
Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата.
към текста >>
Мисъл
та поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой.
Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света.
Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината.
към текста >>
Платон още прилага своето мислене за това, за да постави
мисъл
та в нейната власт и да я доведе до света на идеите.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света.
Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите.
При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ.
към текста >>
Аристотел разбира да използва
мисъл
та като един инструмент, който прониква в същността на нещата.
При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието.
Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата.
При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ. Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта. Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/.
към текста >>
Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на
мисъл
, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта.
При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ.
Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта.
Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/.
към текста >>
Аристотел е мислителят, който прави
мисъл
та да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света.
Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света.
Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
към текста >>
Самопонятният начин, да живее в
мисъл
та, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света.
Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
към текста >>
Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената
мисъл
процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
към текста >>
Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на
мисъл
та той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност?
Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност?
към текста >>
Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на
мисъл
та; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия.
В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина. Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение. Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото.
Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия.
към текста >>
Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на
мисъл
та силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си?
Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си?
За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура.
към текста >>
За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на
мисъл
та има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия с
мисъл
.
Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си?
За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл.
Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
към текста >>
Това е, като че в гръцките мислители силата на
мисъл
та е изработила всичко, което тя крие в самата себе си.
Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл.
Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си.
Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
към текста >>
И в изявяването на
мисъл
та душата схваща себе си в нейната същност.
За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура.
И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
към текста >>
Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на
мисъл
та.
Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея. Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия.
Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта.
Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот.
към текста >>
Напротив той прилага
мисъл
та, за да разбере откровението на Стария Завет.
Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта.
Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет.
Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот.
към текста >>
Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с
мисъл
та.
сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ.
Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта.
Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот.
към текста >>
Душата трябва да победи същността на
мисъл
та, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива.
Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света.
Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>
Мисъл
та довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела
мисъл
та.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света.
Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта.
Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>
Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела
мисъл
та.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта.
Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта.
Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>
От тази същност, която се намира над
мисъл
та, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене.
От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>
Мисъл
та, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея.
Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея.
И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин.
към текста >>
Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на
мисъл
та, и онова, което произтича от самото това развитие.
Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката.
Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие.
Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта. Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване. В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света.
към текста >>
В неговия душевен живот меродавна е не само
мисъл
та.
И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин.
В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта.
Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване. В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света. Но как след това той представя връзката на света с тази Първопричина, това може да бъде изразено в мисли. От свръхмисловния Принцип са произлезли съществата на света. Свърхмисловният Принцип и най-съвършеното.
към текста >>
Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата
мисъл
.
Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот.
Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл.
Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това. Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта. Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество. В мисленето на Плотин продължават да действат гръцките мисли; но те не растат по-нататък като един организъм, а са приети от мистичното изживяване и се оформят не в това, което сами образуват от себе си, а в нещо, което е преобразено чрез извънмисловни сили.
към текста >>
Ето защо Плотин напуска
мисъл
та и търси вън от изживяването на
мисъл
та.
Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това.
Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта.
Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество. В мисленето на Плотин продължават да действат гръцките мисли; но те не растат по-нататък като един организъм, а са приети от мистичното изживяване и се оформят не в това, което сами образуват от себе си, а в нещо, което е преобразено чрез извънмисловни сили. Последователите и продължители на този светоглед са Амониус Саккас /175-250 г. сл. Хр./, Порфирий /232-304 г./, Ямблик /който е живял през 4-тото столетие сл. Хр./, Проклус /410-485 г./ и др.
към текста >>
160.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
Искаме да охарактеризираме само напредъкът на светогледите, доколкото този напредък се получава като такъв от изживяването на
мисъл
та.
В епохата, която последва разцвета на гръцките светогледи, тези светогледи се потопяват в религиозния живот на тази епоха. Течението на светогледите изчезва някак си в религиозните движения и изплува отново едва в един по-късен момент. С това не искаме да твърдим, че тези религиозни движения не стоят във връзка с напредъка на светогледния живот. Напротив такъв е случаят в най-широкия смисъл на думата. Обаче тук ние не възнамеряваме да кажем нещо върху развитието на религиозния живот.
Искаме да охарактеризираме само напредъкът на светогледите, доколкото този напредък се получава като такъв от изживяването на мисълта.
към текста >>
В тази епоха развитието на
мисъл
та не престава напълно; развиват се даже величествени, обхват ни построения на мисли.
След изчерпването на гръцкия мислителен живот, в духовния живот на човечеството настъпва една епоха, в която религиозните импулси стават движещи сили и на мислителния светоглед. Това, което при Плотин беше негово собствено мистично изживяване, вдъхновяващото за неговите идеи, подобно нещо става в един по-разширен живот за духовното развитие на човечеството религиозните импулси в една епоха, която започва с изчерпването на гръцкия светоглед и трае приблизително до Скотус Еригена /починал в 885 г. сл. Хр./.
В тази епоха развитието на мисълта не престава напълно; развиват се даже величествени, обхват ни построения на мисли.
Обаче мислителните сили на тези построения не извличат своите извори от самите себе си, а от религиозните импулси.
към текста >>
Това, което живее в тях, не е развиващата се
мисъл
; това са религиозни импулси, които се стремят да си създадат в постигнатите мисли един израз.
В тази епоха религиозният начин на мислене тече през развиващите се човешки души; и подбудите на този начин на мислене произтичат образите на света. Мислите, които възникват при това, са продължаващите да действат гръцки мисли. Хората приемат тези мисли, преобразуват ги; но те не ги довеждат до никакъв растеж за самите тях. Светогледите възникват като от задния фон на религиозния живот.
Това, което живее в тях, не е развиващата се мисъл; това са религиозни импулси, които се стремят да си създадат в постигнатите мисли един израз.
към текста >>
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на
мисъл
та, а от която иска да получи в дар света на мислите.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите.
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта.
към текста >>
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на
мисъл
та; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в
мисъл
та.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите.
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта.
Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>
Мисъл
та, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта.
Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси.
През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>
През тази епоха
мисъл
та води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси.
През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила.
Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>
Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на
мисъл
та.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила.
Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта.
Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>
Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на
мисъл
та в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на
мисъл
та.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта.
Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта.
През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>
През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на
мисъл
та; така се явява
мисъл
та през тази епоха.
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта.
През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>
Този светоглед прави гръцкото изживяване на
мисъл
та да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на
мисъл
та в единната божествена Основа на света.
Съществува само един единен свят на мислите в божественото Първично същество. Както една светлина маже да се отрази в много огледала, така единният свят на мислите са изявява в много хора. Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична Основа. Когато човек умира, тогава просто престава индивидуалната изява чрез него. Неговият мисловен живот съществува само в единния мисловен живот.
Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена Основа на света.
Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
към текста >>
Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на
мисъл
та; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
Както една светлина маже да се отрази в много огледала, така единният свят на мислите са изявява в много хора. Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична Основа. Когато човек умира, тогава просто престава индивидуалната изява чрез него. Неговият мисловен живот съществува само в единния мисловен живот. Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена Основа на света.
Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
към текста >>
161.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди
мисъл
та.
Той намира тази светлина в откровението. Както и да са заставали следващите мислители спрямо откровението: Те не можаха вече да приемат по гръцки начин мислителния живот. За тях не е достатъчно мисленето да разбере света; те предполагат, че трябва да съществува една възможност, да се даде на самото мислене една подкрепяща го основа. Ражда се стремежът, да бъде изследвано отношението на човека към неговата душа. Следователно човекът се вижда като едно същество, което съществува в свой душевен живот.
Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта.
Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси. Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки. Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение.
към текста >>
За гръцките мислители
мисъл
та се яви като едно възприятие.
Действителни са само отделните неща. Спорът е характерен за душевното настроение на неговите носители. И двете страни чувствуват необходимостта да изследват, каква стойност, какво значение имат мислите, които душата трябва да си образува. Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел. И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот.
За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие.
Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила. Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света.
към текста >>
Като такова възприятие
мисъл
та имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила.
Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел. И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие.
Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време.
към текста >>
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна
мисъл
, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон.
И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон.
За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
към текста >>
Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал
мисъл
та много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време.
Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот.
към текста >>
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на
мисъл
та характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието.
За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието.
Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи".
към текста >>
Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха
мисъл
та е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на
мисъл
та; то му е отнело възприемателната сила.
Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието.
Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила.
Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях?
към текста >>
Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел
мисъл
та, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време.
Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила.
Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време.
Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях? Дали те се коренят само в мене, или сочат към една действителност?
към текста >>
Мислителят на древността имаше чувството, че
мисъл
та му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам
мисъл
та; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата?
В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време.
Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата?
Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях? Дали те се коренят само в мене, или сочат към една действителност?
към текста >>
Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в
мисъл
та той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот.
Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата?
Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот.
Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях? Дали те се коренят само в мене, или сочат към една действителност?
към текста >>
Как и двете течения говорят върху
мисъл
та, това показва, че в сравнение с нейното съществуване в гръцката душа тази
мисъл
така е избледняла, както беше претърпяло това образното мислене в душата на гръцкия мислител.
Във времената, които стоят между старото светогледно течение и по-новото течение, гръцкият мислителен живот пресъхва; обаче под повърхността в човешката душа се явява като факт съзнанието за Аза; от средата на Средновековието човекът насочва своя поглед срещу този извършен факт; и чрез силата на този факт се развива новата форма на загадката на живота. Реализмът и номинализмът са симптом за това, че човекът чувства извършения факт.
Как и двете течения говорят върху мисълта, това показва, че в сравнение с нейното съществуване в гръцката душа тази мисъл така е избледняла, както беше претърпяло това образното мислене в душата на гръцкия мислител.
към текста >>
В тези светогледи действа една сила, която се стреми над
мисъл
та като един нов фактор на действителността.
С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи.
В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността.
Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин. Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта. По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
към текста >>
Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на
мисъл
та в древността при Питагор и по-късно при Плотин.
С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи. В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността.
Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин.
Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта. По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
към текста >>
Тези двама философи също се стремят да се издигнат над
мисъл
та, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над
мисъл
та.
С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи. В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността. Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин.
Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта.
По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
към текста >>
По-новото време предполага, че намиращият се над
мисъл
та фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи. В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността. Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин. Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта.
По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
към текста >>
Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез
мисъл
та до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция.
Един друг път хваща Николай Кузански /Николай Крипс, роден в Куес на Мозел 1401 г., починал в 1464 г./.
Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция.
Разгледано външно, това има голямо подобие със стремежа на Плотин. Обаче душевното устройство при двамата е различно. Плотин е убеден, че в човешката душа се намира нещо много повече от живота на мислите. Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог. Този Бог се намира вън от "Аза".
към текста >>
Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над
мисъл
та, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог.
Един друг път хваща Николай Кузански /Николай Крипс, роден в Куес на Мозел 1401 г., починал в 1464 г./. Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция. Разгледано външно, това има голямо подобие със стремежа на Плотин. Обаче душевното устройство при двамата е различно. Плотин е убеден, че в човешката душа се намира нещо много повече от живота на мислите.
Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог.
Този Бог се намира вън от "Аза". "Азът" го среща, когато постигне "ученото невежество".
към текста >>
Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и
мисъл
та, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления.
Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата.
Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях. Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>
Ние не трябва да оставяме
мисъл
та сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата.
Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>
Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме
мисъл
та.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата. Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта.
Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>
Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез
мисъл
та.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата. Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях. Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта.
Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта.
Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>
162.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА
МИСЪЛ
ТА
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
към текста >>
У Анаксагор се развива
мисъл
та за хомойомерите, когато той се отдава на света съзерцавайки го; светът му вдъхновява тази
мисъл
.
Това може да се види при един мислител, който е израснал непосредствено от духовното течение, което в Коперник /1473-1543 г./, Кеплер /1571-1630 г./, Галилей /1564-1642 г./ и др. доведе до първите големи постижения на естествената наука в по-ново време. Това е Джордано Бруно / 1548-1600 г./. Когато разгледаме, как той счита, че светът е съставен от безкрайно много малки оживени и душевно изживяващи себе си първични същества, монадите, които не са родени и са непреходни и които в тяхното задружно действие произвеждат природните явления, бихме могли да бъдем съблазнени да сравним Джордано Бруно с Анаксагор, според който светът е съставен от хомойомерите. Въпреки това между двамата има значителна разлика.
У Анаксагор се развива мисълта за хомойомерите, когато той се отдава на света съзерцавайки го; светът му вдъхновява тази мисъл.
Джордано Бруно чувства: Това, което се намира зад природните явления, трябва да си го представим като образ на света така, че същността на Аза да бъде възможна в този образ на света. Азът трябва да бъде една монада, иначе той не би искал да бъде действителен. Така приемането на монадите става нещо необходимо. И понеже само монадата може да бъде действителна, истински действителните същества са монади с различни вътрешни свойства. В глъбините на душата на една личност като Джордано Бруно става нещо, което не стига напълно до нейното съзнание; следствието на този вътрешен процес е след това замисълът на образа на света.
към текста >>
Аристотел разглежда света; той вижда пълния с
мисъл
на природните процеси на него му се разкрива
мисъл
та на "първия Двигател" на тези процеси.
Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога.
Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси.
В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други. А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят. В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време.
към текста >>
В древността
мисъл
та се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата.
Така щото относно това Гьоте употребява думите: "Защото как може човек да слуша спокойно, когато той сравнява така лекомислено съчиненията на Аристотел и на Платон, които, според него, понеже нямат порядъчно съдържание, ще са изплували много добре до нас. Бейкън не разбира, че самият той иска да постигне същото, което Платон и Аристотел са постигнали, и че на същата цел той трябва да си послужи с други средства, защото средствата на древността не могат вече да бъдат такива на новото време. Той посочва един път, който във външното поле на природата би могъл да изглежда плодотворен; но Гьоте показва с примера на Галилей, че и на това поле е необходимо нещо различно от това, което Бейкън изисква. Ето защо пътят на Бейкън трябва да се окаже съвсем безплоден, когато душата търси достъпа не само до отделното изследване, а до един светоглед. Какъв плод ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност?
В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата.
И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение. Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления. Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления.
към текста >>
Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова
ясна
, колкото Азът сам не представя себе си.
При него Азът извоюва своето оправдание, да трябва да признае собственото си битие чрез коренно съмнение в целия свят. От този корен Декарт черпи по-нататъшните неща на своя светоглед. Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза". Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина. Азът намира вродена в него идеята за Бога.
Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова ясна, колкото Азът сам не представя себе си.
Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря. Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен. Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен.
към текста >>
Пробудената в Гърция
мисъл
е озарена от тази сила.
Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот. Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък.
Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила.
Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта. Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот.
към текста >>
Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на
мисъл
та.
Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот. Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък. Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила.
Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта.
Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството.
към текста >>
Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на
мисъл
та в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите.
Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството.
Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите.
В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието.
към текста >>
В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие
мисъл
та отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха.
В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен.
В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха.
Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>
При гръцките мислители
мисъл
та бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства:
Мисъл
та се ражда в мене.
Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха.
При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене.
При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>
При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на
мисъл
та към природните процеси; в посочената епоха
мисъл
та се явява като произведение на себесъзнанието.
Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене.
При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието.
Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>
Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на
мисъл
та.
В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието.
Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта.
Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>
Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на
мисъл
та в религиозните откровения.
В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта.
Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>
В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега
мисъл
та не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието.
Петнадесето, 16-тото столетие поставят пред душите един нов импулс. Това се разширява бавно и бавно се проявява. В душевната организация на човека става едно преобразуване.
В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието.
Това преобразуване на човешката душевна организация не може да бъде наблюдавано във всички области на развитието на човечеството. То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения. Ние ще можем да го намерим, когато проучим изкуството на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие. Тук всичко това може да бъде отбелязано; защото настоящите изложения искат да останат в рамките на движението напред на мислителното развитие на светогледите.
към текста >>
Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ
мисъл
та да бъде чувствана като сила изявена от самата природа.
Като един друг симптом на това преобразуване на човешката душевна организация се явява възникването на по-новия естественонаучен начин на мислене. Нека сравним само състоянието на мисленето върху природата, както то се ражда чрез Коперник, Галилей, Кеплер с това, което го е предхождало. На този естественонаучен начин на образуване на представите отговаря настроението на човешката душа в началото на по-новата епоха на 16-тото столетие. От сега нататък на природата се гледа така, че сетивното наблюдение над нея става единственият свидетел. Бейкън е едната, Галилей другата личност, при които това изпъква ясно.
Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ мисълта да бъде чувствана като сила изявена от самата природа.
От образа на природата постепенно изчезва все повече това, което се чувствува само като едно произведение на себесъзнанието. Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст. С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието. От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер. След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието.
към текста >>
След като в предидущите столетия
мисъл
та се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието.
Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ мисълта да бъде чувствана като сила изявена от самата природа. От образа на природата постепенно изчезва все повече това, което се чувствува само като едно произведение на себесъзнанието. Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст. С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието. От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер.
След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието.
По-рано тя още можеше да вижда в образа на света една опора за своето оправдание; отсега нататък за нея възниква задачата, да си създаде валидност от своята собствена сила. Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на мисълта трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа.
към текста >>
Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на
мисъл
та трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа.
Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст. С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието. От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер. След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието. По-рано тя още можеше да вижда в образа на света една опора за своето оправдание; отсега нататък за нея възниква задачата, да си създаде валидност от своята собствена сила.
Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на мисълта трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа.
към текста >>
Образът на природата, които хората си изграждат в по-ново време, принуждава човешкото себесъзнание да се чувства
мисъл
та вън от природата и по този начин да и придаде една стойност, която тя добива чрез нейната собствена сила.
Така човешката душа се поставя вън от природата, застава на самата себе си. Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да говорят върху природните процеси.
Образът на природата, които хората си изграждат в по-ново време, принуждава човешкото себесъзнание да се чувства мисълта вън от природата и по този начин да и придаде една стойност, която тя добива чрез нейната собствена сила.
към текста >>
От 16-тото столетие насам образът на природата е този, който изтласква от себе си изживяването на мислите; отсега нататък себесъзнанието се стреми да извлича от своите собствени сили онова, което може да изгради един светогледен образ с помощта на
мисъл
та.
От началото на християнското летоброене до Скотус Еригена мислителният живот продължава да действа така, че неговата форма се определя от предполагането на един духовен свят светът на религиозното откровение -; от 8-то до 16-тото столетие изживяването на мислите се освобождава от вътрешността на себесъзнанието и наред с неговата зародишна сила оставя да съществува и силата на Откровението.
От 16-тото столетие насам образът на природата е този, който изтласква от себе си изживяването на мислите; отсега нататък себесъзнанието се стреми да извлича от своите собствени сили онова, което може да изгради един светогледен образ с помощта на мисълта.
Пред тази задача се намираше Декарт. Пред нея се намираха мислителите на новата епоха на светогледа.
към текста >>
Ако вземем и най-простия принцип на движение в тях, да чувстват, да се каят, накратко казано, за да намерят своя път във физическата и в моралната област... Ако това, което мисли в моя мозък, не е една част на този вътрешен орган и следователно на цялото тяло, защо тогава моята кръв се нагорещява, когато седейки спокойно в моето легло аз изработвам плана на моите дела или преследвам един отвлечен ход на
мисъл
та".
Душата е само един неказващ нищо израз, на който нямаме никаква представа и който може да употребява една тесногръда глава, за да назове онази част в нас, която мисли.
Ако вземем и най-простия принцип на движение в тях, да чувстват, да се каят, накратко казано, за да намерят своя път във физическата и в моралната област... Ако това, което мисли в моя мозък, не е една част на този вътрешен орган и следователно на цялото тяло, защо тогава моята кръв се нагорещява, когато седейки спокойно в моето легло аз изработвам плана на моите дела или преследвам един отвлечен ход на мисълта".
/виж, Дьо ла Матри, "Човекът, една машина". Философска библиотека. Том 68./ В кръговете, в които тези духове действаха /към които принадлежат също и Дидро, Кабанис и др./, Волтер донесе ученията на Лок /Волтер, 1694-1778 г./. Самият Волтер никога не беше стигнал до последните изводи на споменатите философи. Но той се остави да бъде подбуден от мислите на Лок; и в неговите блестящи и замайващи съчинения може да се почувства много от тези подбуди.
към текста >>
Човекът вижда, как една
мисъл
на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че
мисъл
та е причината, движението следствието.
Човекът вижда, как слънцето огрява камъка; след това той констатира, че камъкът се е нагрял. Той често вижда тези два процеса да се редуват. Поради това той свиква да си ги представя като свързани един с друг. Той прави греенето на слънцето причина, затоплянето на камъка следствие. Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка.
Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието.
Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание. Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
към текста >>
Неговата цел може ясно да се различи в разнообразните обрати и перспективи, през които минава неговата
мисъл
.
В развитието на светогледите на 15-тото, 16-тото столетие насам се изразява стремежът, себесъзнателната душа да бъде така поставена на собствените и основи, че тя да признае себе си оправдана да си образува вали дни представи върху загадките на света. От съзнанието на втората половина на 18-тото столетие Лесинг /1729-1781 г./ чувства този стремеж като най-дълбокия импулс на човешкия копнеж. Когато слушаме него, ние слушаме заедно с него много личности, които изявяват в този копнеж основния характер на тази епоха. Превръщането на религиозните истини на откровението в истини на разума, към това се стреми Лесинг.
Неговата цел може ясно да се различи в разнообразните обрати и перспективи, през които минава неговата мисъл.
Със своя себесъзнателен Аз Лесинг се чувства в една епоха на развитието на човечеството, който трябва да постигне чрез силата на себесъзнанието това, което по-рано се беше вля в него отвън чрез откровението. За Лесинг това, което по този начин беше предхождало в историята, става процес на подготовка на онзи момент, в който себесъзнанието на човека само застава на собствената си основа. Така за него историята се превръща в едно "Възпитание на човешкия род". И това е също заглавието на неговото съчинение написано когато той се намираше в своята висота, и което той счита, че същността на човешката душа не е ограничена само в един земен живот, а тя минава през повтарящи се земни съществувания. Душата живее в съществувания разделени чрез междинни времена в периодите на развитието на човечеството, приема във всеки период това, което този период може да му даде, и отново се въплътява в един следващ период, за да се развива там по-нататък.
към текста >>
Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази
мисъл
за света.
Той търси, така да се каже, плана на тази вселена. Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел. Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа. Тази себесъзнателна душа разкрива на себе си, само пътя, който нейните собствени сили са поели, преди да постигнат себесъзнание. Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване.
Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази мисъл за света.
То представлява опит, да се мисли образът на природата в хармония с образа на духа така, че в този образ на природата да се намери също едно място за себесъзнателната човешка душа. Не трябва да изпускаме изпредвид, как в светогледа на Хердер се показва борбата, която иска да се обясни едновременно с по-новия естественонаучен начин на мислене и с изискванията на себесъзнателната душа. Хердер стоеше пред изискванията на светогледа на новото време, както Аристотел стоеше пред гръцките. Как двамата трябваше да се отнасят по различен начин към дадения им от тяхната епоха образ на природата, това дава характерното оцветение на техните възгледи.
към текста >>
Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила
мисъл
, на опорната точка на нейния възглед.
В 1785 година Фр. Х. Якоби публикува своята "Книжка върху Спиноза". Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот. След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг.
Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед.
С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза.
към текста >>
Но убедителната сила на
мисъл
та, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората.
С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли.
Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората.
Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили.
към текста >>
Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие
мисъл
та в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза.
Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората.
Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза.
Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли.
към текста >>
Да почувства жизнения импулс на
мисъл
та в себесъзнанието и да изживее тази
мисъл
така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят.
С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза.
Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят.
Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света.
към текста >>
Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че
мисъл
та не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност.
Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания.
Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност.
Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света.
към текста >>
Сега хората чувстваха
мисъл
та изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили.
Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност.
Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили.
Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили.
към текста >>
За много души това е винаги тяхното изживяване с
мисъл
та, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света.
Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли.
За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света.
Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф.
към текста >>
Но такива души им импонира логическата природа на
мисъл
та; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания.
Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света.
Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания.
На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./.
към текста >>
На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват
мисъл
та в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с
мисъл
та в Първоосновата на света.
Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания.
На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света.
На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител.
към текста >>
На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени
мисъл
та при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили.
Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света.
На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили.
Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма.
към текста >>
Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на
мисъл
та.
Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили.
Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта.
Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма. Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време.
към текста >>
В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на
мисъл
та.
Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него. Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа. Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ. Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на разговора на Якоби с Лесинг. Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби.
В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта.
Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа. А това трябва да е направил Лесинг. Следователно Лесинг трябва да е възприел само един "пречистен Спинозизъм", един такъв, който се издига над чистото мислене, когато иска да стигне до Първоосновата на съществуването. Да чувства връзката с тази Първооснова по начина, както за това дава възможност спинозизъмът, от това Менделсвон се страхуваше.
към текста >>
Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на
мисъл
та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света.
Хердер беше непосредствено учуден в това, че наблюдението на природата и на историческото развитие трябва да даде един образ на света, чрез който човекът се чувства задоволен в неговото положение в мировото цяло. Спиноза считаше, че може да стигне до един такъв образ на света само в светлата сфера на мислителната работа, която се провежда по образа на математиката. Ако сравним Хердер със Спиноза и размислим върху съгласието на първия с убеждението на последния, трябва да признаем, че в по-новото развитие на светогледите действа един импулс, който се крие зад това, което се явява като светогледни образи. Това е стремежът към едно изживяване в душата на това, което свързва събесъзнанието с цялостта на мировите процеси. Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му говори вътрешният глас на себесъзнателната душа.
Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света.
Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата. И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили?
към текста >>
И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята
мисъл
да бъде същевременно израз на творящите света сили?
Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света. Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили?
Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли.
към текста >>
Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата
мисъл
нейното оправдание.
Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата. И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили?
Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание.
Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане.
към текста >>
Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където
мисъл
та блика от живеещия в душата творчески принцип.
Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата. И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили? Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка.
Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип.
По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван.
към текста >>
По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с
мисъл
та.
Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата. И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили? Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип.
По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта.
Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват.
към текста >>
Обаче
мисъл
та дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява
мисъл
та в нейното душевно раждане.
Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли.
Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане.
Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>
Когато
мисъл
та е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата.
Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане.
Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата.
С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>
С това е свързано обстоятелството, защо
мисъл
та, защо философският образ на света е така често подценяван.
Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата.
С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван.
Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>
Това вършат всички онези, които познават само
мисъл
та, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват.
По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван.
Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват.
Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>
Истинската сила на
мисъл
та познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват.
Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>
Шефтсбъри не търси в самата
мисъл
нейното оправдание, а указвайки на един душевен факт, който дава възможност на
мисъл
та да проникне от Първоосновата на света в душата.
Как този импулс живее в душите в по-ново време, това изпъква при една много видна личност на историята на светогледите, при Шефтсбъри /1671-1713 г./. За него в душата живее едно "вътрешно чувство"; чрез това вътрешно чувство проникват идеите, които стават съдържание на светогледа в човека, както чрез външните сетива проникват външните възприятия.
Шефтсбъри не търси в самата мисъл нейното оправдание, а указвайки на един душевен факт, който дава възможност на мисълта да проникне от Първоосновата на света в душата.
Така за него срещу човека стои един двоен външен свят: "Външният" материален външен свят, който прониква в душата през "външните" сетива, и духовният външен свят, който се разкрива на човека чрез "вътрешното чувство".
към текста >>
163.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Декарт не можеше да вижда една такава опора само във възприемането на една
мисъл
в душата.
С това ценене на математиката в душата на Кант се явява онзи начин на мислене и чувствуване но по-новото развитие на светогледите, който беше поставил своя отпечатък в кръговете на представите на Спиноза. Спиноза иска така да изгради реда на своите мисли, че те да се развиват строго едни от други както членовете на математическата наука. Нищо друго освен мисленето по математически начин не дава здравата основа, върху която в смисъла на Спиноза чувстващият се в духа на новото време човешки Аз знае себе си за сигурен. Така мислеше също още Декарт, от когото Спиноза получи много подбуди. Той трябваше да извлече от съмнението една опора на светогледа.
Декарт не можеше да вижда една такава опора само във възприемането на една мисъл в душата.
Този гръцки подход за вземане становище към света на мислите не е вече възможен за човека на по-новото време. В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта. За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене. Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката. Същото убеждение доведе Спиноза дотам, да си изгради един образ на света, в който всичко действа със строга необходимост, както математическите закони.
към текста >>
В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи
мисъл
та.
Нищо друго освен мисленето по математически начин не дава здравата основа, върху която в смисъла на Спиноза чувстващият се в духа на новото време човешки Аз знае себе си за сигурен. Така мислеше също още Декарт, от когото Спиноза получи много подбуди. Той трябваше да извлече от съмнението една опора на светогледа. Декарт не можеше да вижда една такава опора само във възприемането на една мисъл в душата. Този гръцки подход за вземане становище към света на мислите не е вече възможен за човека на по-новото време.
В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта.
За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене. Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката. Същото убеждение доведе Спиноза дотам, да си изгради един образ на света, в който всичко действа със строга необходимост, както математическите закони. Единната божествена субстанция, която се развива с математическа закономерност във всички същества на света, позволява на човешкия Аз да важи само тогава, когато този Аз се изгубва напълно в божествената субстанция, когато той оставя неговото събесъзнание да премине в нейното мирово съзнание. Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване.
към текста >>
За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към
мисъл
та така, както се отнася в математическия начин на мислене.
Така мислеше също още Декарт, от когото Спиноза получи много подбуди. Той трябваше да извлече от съмнението една опора на светогледа. Декарт не можеше да вижда една такава опора само във възприемането на една мисъл в душата. Този гръцки подход за вземане становище към света на мислите не е вече възможен за човека на по-новото време. В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта.
За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене.
Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката. Същото убеждение доведе Спиноза дотам, да си изгради един образ на света, в който всичко действа със строга необходимост, както математическите закони. Единната божествена субстанция, която се развива с математическа закономерност във всички същества на света, позволява на човешкия Аз да важи само тогава, когато този Аз се изгубва напълно в божествената субстанция, когато той оставя неговото събесъзнание да премине в нейното мирово съзнание. Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване.
към текста >>
За него се откри като една възможност
мисъл
та: Познанията на човешкия ум не идват от действителността на света.
Пътят, по който Кант стигна до своите резултати, беше минал през света, на мислите на Юм. При този последния той намери възгледа, че нещата и процесите на света не разкриват на човешката душа никакви мислителни връзки, че човешкият ум само по навик си представя такива връзки, когато той възприема нещата и процесите на света в пространството и времето едни до други и едни след други. Че човешкият ум не получава от света това, което му се струва познание: Това мнение на Юм направи впечатление на Кант.
За него се откри като една възможност мисълта: Познанията на човешкия ум не идват от действителността на света.
към текста >>
Платоновата, а също и Аристотеловата
мисъл
можеше да бъде взета като откровение както на природата, така както тази природа трябваше да бъде взета в епохата на нейната действителност, така и като откровението на човешката душа.
От разцъфтяването на естествените науки насам, пътят, който те са поели, е предизвикал у много хора чувството, че от образа, който мисленето си създава за природата, трябва да бъде отстранено всичко, което не но си характера на строга необходимост. Кант също е имал това чувство. В своята "Естествена история на небето" той даже беше начертал един такъв образ на определена област на природата, който отговаря на това чувство. В такъв един образ няма никакво място представата на себесъзнателния Аз, която трябваше да си състави човекът на 18-тото столетие.
Платоновата, а също и Аристотеловата мисъл можеше да бъде взета като откровение както на природата, така както тази природа трябваше да бъде взета в епохата на нейната действителност, така и като откровението на човешката душа.
В живота на мислите се срещаха природата и другата. От образа на природата, така както изследването на новото време изглежда да го изисква, нищо не води до представата за себесъзнателната душа. Кант имаше чувството: В образа на природата не му се предлага нищо, върху което да може да основе сигурността на себесъзнанието. Тази сигурност трябваше да бъде създадена. Защото новото време постави пред човека себесъзнателния Аз като факт.
към текста >>
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм
мисъл
та изглежда да царува в самите природни същества.
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества.
С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене.
към текста >>
Ако себесъзнателният Аз се изпълва с
мисъл
та не само така, да знае: Аз обрисувах тази
мисъл
, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене.
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време.
Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене.
Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива. Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи.
към текста >>
Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз
мисъл
та, която да бъде чувствана като жива.
С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене.
Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива.
Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи.
към текста >>
Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно
ясна
само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант.
При Кант природата е изцяло в човешкия дух; при Гьоте човешкият дух е изцяло в природата, защото самата природа е дух. Само съобразно с това разбиране за нас става понятно, когато Гьоте разказва в своята студия "Въздействие на по-новата философия": "Кантовата Критика на чистия разум... лежеше вън от моя кръг. Аз присъствах въпреки това на някой разговор върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? Аз никога не съм разделял двете и когато философствах по мой начин върху нещата, аз вършех това с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам пред очите си моите мнения". В това схващане на становището на Гьоте спрямо Кант не трябва също да ни заблуди, че първият е изказал някои благоприятни съждения върху кьонигсберския философ.
Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно ясна само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант.
Но той не е сторил това. В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен". Обаче веднъж той рязко е изказал противоположността в една бележка, която бе публикувана едва от Ваймарското Гьотево издание от неговото наследство /Ваймарско издание, раздел 2. Том ХІ, стр. 377/: Основната грешка на Кант, мисли Гьоте, се състои в това, че той "разглежда" самата субективна познавателна способност като обект и рязко разграничава точката, където субективното се среща с обективното, но прави това не съвсем правилно".
към текста >>
Гледайки толкова много нови и обновени форми, отново ми дойде старата
мисъл
, дали между това множество не бих могъл да открия първичното растение /прарастението/?
Който има такова мнение, той може само да полага усилия да изучава свойствата на отделните форми и грижливо да различава тези форми едни от други. Гьоте не можеше да се съгласи с едно такова разглеждане на природата. "Това, което Лине се стараеше да отделя насила едно от друго, то според най-вътрешната потребност на моето същество трябваше да се стреми към съединение". Той търсеше онова, което е общо на всички растения, на всички растителни видове. При неговото пътуване в Италия този общ първообраз във всички растителни форми му стана все по-ясен: "Многото растения, които иначе аз бях свикнал да виждам само в кофи и саксии, даже през по-голямата част на годината зад стъкла, тук стоят весели и свежи под свободното небе и изпълнявайки тяхното определение, те ни стават по-ясни.
Гледайки толкова много нови и обновени форми, отново ми дойде старата мисъл, дали между това множество не бих могъл да открия първичното растение /прарастението/?
такова първично растение трябва все пак да съществува; иначе по какво бих познал, че тази или онази форма е растение, ако всички те не бяха създадени по един образец? "
към текста >>
Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на
мисъл
та, която досега подтискаха.
Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен.
Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха.
Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година".
към текста >>
В светогледа на Фихте
мисъл
та става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана
мисъл
.
Той чувстваше зад явната външна природа една духовна природа, за него в човешката душа са възможни изживявания, чрез които тази душа живее не само във външната изявена природа, но и сред творческите сили. Гьоте търсеше идеята, която гърците търсиха, но той я търсеше не като възприемаема идея, а в едно съизживяване на мировите процеси, там, където тези процеси не са вече възприемаеми. Той търсеше в душата живота на природата. Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот. С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена.
В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл.
С Фихте светогледът иска да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел светогледът искаше да мисли съзнанието на душата.
към текста >>
Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една
мисъл
, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот.
"Докато човекът е чиста, разбира се, не сурова, груба природа, той действа като неделено сетивно единство и като едно хармонизиращо цяло. Сетива и разум, възприемателна и самодейна способност, не са се разделили още в тяхната работа, още по-малко те се намират в противоречие една с друга. Усещанията на човека не са безформена игра на способността за образуване на представи; първите произлизат от законите на необходимостта, вторите от действителността. Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако изкуството е сложило ръка на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е. като стремящ се към единство.
Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот.
"Основното настроение на гръцкия дух беше наивно, това на модерния е сантиментално; ето защо светогледът на първия трябваше да бъде реалистичен. Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа. Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа. Не така е при модерния човек. Той е откъснал духа от природата, издигнал го е в сивото царство на отвлечеността.
към текста >>
В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него
мисъл
та беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата.
В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците.
За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата.
към текста >>
За по-новия човек тази
мисъл
е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците.
За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението.
От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата.
към текста >>
Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с
мисъл
та, с идеята.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството.
Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
"Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория".
към текста >>
Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която
мисъл
та не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества.
По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа. На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането".
Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества.
Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход.
към текста >>
Романтиците са наследници на Фихтевата
мисъл
за единствеността на Аза.
Който живее в това настроение, не се чувства обвързан от нищо; нищо не определя насоката на неговите действия. Той може "по воля да се настрои философски или филологически, критически или поетически, исторически или реторически, антически или модерно". Ироническия дух се издига над една истина, която иска да се остави обвързана от логиката; той се издига също така над един вечен, морален ред на света. Защото нищо не му казва, какво трябва да върши, освен самият той. Ироничният трябва да върши това, което му се нрави; защото неговата моралност може да бъде само етическа.
Романтиците са наследници на Фихтевата мисъл за единствеността на Аза.
Но те не искат да изпълнят този Аз с идеите на разума и с една морална вяра както Фихте, а се позоваваха преди всичко на най-свободната, с нищо необвързана душевна способност, на фантазията. При тях мисленето беше изцяло всмукано от поетическото творчество. Новалис казва: "- Твърде зле е, че поезията има едно особено име и поетите съставляват едно особено съсловие. Не съществува нищо особено. Съществува само особеният начин на работа на човешкия дух.
към текста >>
164.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава
мисъл
.
Трябва да се пренесем напълно в неговия начин на мислене, ако не искаме с това да разберем една тривиалност или една нелепост. За да изясним този начин на мислене, тук ще посочим едно изречение в неговата книга "За мировата душа", в което той се изказва върху естеството на гравитацията. Мнозина виждат една трудност в това понятие, защото то предполага едно така наречено "действие на разстояние". Слънцето действа привличащо върху Земята, въпреки че между Слънцето и Земята не съществува нищо, което да служи за посредник на това привличане. Трябва да си представим, че Слънцето разпростира своята сфера на действие през пространството върху места, където то не се намира.
Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава мисъл.
Как може едно тяло да действа там, където то не се намира? Шелинг обръща целия процес на мисълта. Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост. Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането.
към текста >>
Шелинг обръща целия процес на
мисъл
та.
Мнозина виждат една трудност в това понятие, защото то предполага едно така наречено "действие на разстояние". Слънцето действа привличащо върху Земята, въпреки че между Слънцето и Земята не съществува нищо, което да служи за посредник на това привличане. Трябва да си представим, че Слънцето разпростира своята сфера на действие през пространството върху места, където то не се намира. Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава мисъл. Как може едно тяло да действа там, където то не се намира?
Шелинг обръща целия процес на мисълта.
Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост. Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането. Така приблизително трябва да си представим също и отношението на духа към природата. Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема.
към текста >>
Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като
мисъл
.
Той има пред себе си създанията, а не твореца. При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението. Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството. Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа? Те са идеите на творящия дух на природата.
Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл.
Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява. Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща. Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето творчество. Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно същество. Той се явява на себе си като част, като член на творящите мирови същества.
към текста >>
Тази
мисъл
се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява.
При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението. Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството. Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа? Те са идеите на творящия дух на природата. Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл.
Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява.
Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща. Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето творчество. Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно същество. Той се явява на себе си като част, като член на творящите мирови същества. Той не мисли, а духът на света мисли в него.
към текста >>
Мисъл
та, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената
мисъл
е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си".
Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост". Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка.
Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си".
Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила. С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство. Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство. Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог. Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим.
към текста >>
Това би означавало, че човек ражда в себе си
мисъл
та за Бога.
За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа. "Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така". Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати. Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа.
Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога.
Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество. То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно. Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света.
към текста >>
Следователно за Хегел
мисъл
та е същността на нещата.
"Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли. Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия". Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него. Ето защо само това може той да нарече тяхната същност.
Следователно за Хегел мисълта е същността на нещата.
Всяко сетивно мислене, всяко научно наблюдение на света и неговите процеси се свежда накрая до това, което човек си образува мисли върху връзката на нещата. Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при мисълта, както тя живее в събесъзнанието. Научният наблюдател разглежда природата; Хегел разглежда онова, което научният наблюдател изказва върху природата.
към текста >>
Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при
мисъл
та, както тя живее в събесъзнанието.
Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия". Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него. Ето защо само това може той да нарече тяхната същност. Следователно за Хегел мисълта е същността на нещата. Всяко сетивно мислене, всяко научно наблюдение на света и неговите процеси се свежда накрая до това, което човек си образува мисли върху връзката на нещата.
Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при мисълта, както тя живее в събесъзнанието.
Научният наблюдател разглежда природата; Хегел разглежда онова, което научният наблюдател изказва върху природата.
към текста >>
Живеещата в човека
мисъл
е следователно също обективното съдържание на света.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата.
Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света.
Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
към текста >>
Можем да кажем: -
Мисъл
та съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света.
Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух.
Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
към текста >>
Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая
мисъл
та, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя
мисъл
та.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух.
Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
към текста >>
Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е
мисъл
та.
Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта.
към текста >>
Следователно в човешкото себесъзнание
мисъл
та гледа самата себе си.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си.
Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта.
към текста >>
Мисъл
та работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си.
Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго.
Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание.
към текста >>
Ето защо природата съдържа
мисъл
та; обаче в мислещия човек
мисъл
та не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго.
Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си.
Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>
Във външната природа
мисъл
та наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си.
Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си.
Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>
Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на
мисъл
та.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си.
Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта.
И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>
И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата
мисъл
.
Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта.
И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл.
Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>
Следователно
мисъл
та работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание.
Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на
мисъл
та в тази вещ или в този процес.
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес.
Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие. В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий. Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече. Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта.
към текста >>
В тях има
мисъл
, но тази
мисъл
съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий.
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие.
В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий.
Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече. Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта. Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли.
към текста >>
Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на
мисъл
та.
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие. В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий. Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече.
Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта.
Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
към текста >>
И то е противоречиво, защото
мисъл
та сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта. Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво.
И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
към текста >>
Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка
мисъл
сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието.
Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието.
Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
към текста >>
Така философът може да започне при най-простата
мисъл
, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие.
Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието.
Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие.
От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
към текста >>
От намиращото в самата тази
мисъл
противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си
мисъл
, която е най-висшата изява на духа.
Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие.
От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
към текста >>
Гръцкият дух познава
мисъл
та като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата.
Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа.
Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата.
Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света. По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
към текста >>
В произведението на природата съществува
мисъл
та; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията.
В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли.
към текста >>
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на
мисъл
та "лъв"; но тук не става дума за
мисъл
та на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от
мисъл
та.
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта.
Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
към текста >>
Едва когато аз искам да го разбера, аз търся
мисъл
та.
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта.
Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта.
Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя.
към текста >>
Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него
мисъл
та.
Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество.
Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта.
Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
към текста >>
Мисъл
та може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли.
Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията.
към текста >>
Философията съдържа
мисъл
та в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност.
Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност.
Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
към текста >>
В това последната
мисъл
та не живее още като чиста
мисъл
, а в образа, в символа.
Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията.
В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени.
към текста >>
Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата
мисъл
, която е обект на разума.
Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството.
Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума.
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно". И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух. Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух.
към текста >>
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната
мисъл
.
Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума.
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл.
Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно". И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух. Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух. Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли.
към текста >>
И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява
мисъл
та, историческият миров дух.
От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума. Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно".
И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух.
Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух. Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли. "Това са великите хора в историята, чиито същински частни цели съдържат субстанциалното, което е волята на мировия Дух. Това съдържание е тяхната истинска сила; то се намира в общия несъзнателен инстинкт на хората; те вътрешно са тласкани към това и само на това се крепи този, който е приел в своя интерес изпълнението на една такава цел. Народите не му се възпротивяват, напротив се събират около неговото знаме; той им показва и изпълнява това, което е тяхна собствена цел.
към текста >>
Понеже Хегел познава в
мисъл
та най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли.
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно". И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух. Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух.
Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли.
"Това са великите хора в историята, чиито същински частни цели съдържат субстанциалното, което е волята на мировия Дух. Това съдържание е тяхната истинска сила; то се намира в общия несъзнателен инстинкт на хората; те вътрешно са тласкани към това и само на това се крепи този, който е приел в своя интерес изпълнението на една такава цел. Народите не му се възпротивяват, напротив се събират около неговото знаме; той им показва и изпълнява това, което е тяхна собствена цел.
към текста >>
Разумното устройство на обществото,
мисъл
та, която го прониква, е държавата.
Отделният човек може да обхване всемирния Дух само в съзерцанието, в своето мислене. Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него. Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото.
Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата.
Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека.
към текста >>
Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум,
мисъл
та.
Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него. Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата.
Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта.
Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно.
към текста >>
Защото
мисъл
та е същността на нещата.
Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта.
Защото мисълта е същността на нещата.
Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата.
към текста >>
Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи
мисъл
та да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт.
От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата.
Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт.
Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение".
към текста >>
Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на
мисъл
та.
Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт.
Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта.
Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение".
към текста >>
Тъй като държавата е осъществената
мисъл
, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека.
Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта.
Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека.
"Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение".
към текста >>
Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на
мисъл
та.
Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите.
Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта.
Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето".
към текста >>
Тогава чрез
мисъл
та, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет.
Тук с човешкото мислене поетът разбира онова, което именно предполага своето съдържание готово в света и не иска да бъде нищо друго освен едно копие. Това изказване не е никакъв укор за Хегел. Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет.
Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет.
Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго.
към текста >>
Ние имаме работа с две неща, с
мисъл
та и с предмета.
Тук с човешкото мислене поетът разбира онова, което именно предполага своето съдържание готово в света и не иска да бъде нищо друго освен едно копие. Това изказване не е никакъв укор за Хегел. Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет.
Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета.
Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си.
към текста >>
Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата
мисъл
.
Това изказване не е никакъв укор за Хегел. Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета.
Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл.
Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност.
към текста >>
Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак
мисъл
та.
Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл.
Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта.
Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност. Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота.
към текста >>
Следователно в най-висшето познание
мисъл
та схваща самата себе си.
Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта.
Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си.
Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност. Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота. Знаменателно е, че някои хора искат да виждат именно в мисленето един враждебен на действителността елемент, защото то абстрахира от пълнотата на сетивното съдържание.
към текста >>
165.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е
мисъл
та за Аза.
Той се старае да приложи математиката към психологията. Той изчислява, как представите се обуславят взаимно, как те действат едни върху други, какви резултати доставят те чрез тяхното съжителство. За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш израз от отношения. Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества. Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно същество.
Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза.
към текста >>
Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на
мисъл
та се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност.
Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата. Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала плодотворна. Той е намерил много привърженици между педагозите. При този светоглед, който предлага един образ на бедни, сиви общи неща, това изглежда на пръв поглед необяснимо. Но то се обяснява с това, че натурите, които най-много се нуждаят от светоглед, имат склонност към такива общи неща, които се подреждат със строга необходимост едни до други по примера на една математическа операция с влизащите в нея членове.
Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на мисълта се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност.
Те се изграждат някак си от само себе си; човек дава само мислителния материал за целта и оставя по-нататъшното на самостоятелната логическа необходимост. При напредването на Хегеловото мислене, което е наситено с действителност, човек трябва постоянно да влиза в действие, да се намесва. В това мислене има повече топлина, повече непосредственост; в замяна на това обаче то изисква непрестанно активно намесване на душата. Действителността е тази, която ние обхващаме в мислите; тази винаги течаща, във всяка нейна точка индивидуална действителност, която се съпротивява на всяка логическа скованост. Хегел също имаше множество ученици и последователи.
към текста >>
Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата
мисъл
.
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота.
Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека.
към текста >>
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста
мисъл
на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./.
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
към текста >>
На основата на идейния свят на Краузе стои "
мисъл
та за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн.
към текста >>
Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема
мисъл
е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност".
За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие". Според убеждението на Й. Х.
Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема мисъл е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност".
"Създаването и подържането на света, което именно съставлява действителността, се състои единствено в непрекъснато, проникнатото от съзнанието засвидетелстване на Волята Божия, така че той е само съзнание и воля, но и двете и най-висше единство, следователно той самият е лице, или е такова в превъзходния смисъл". Кр. Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено богословски начин за разглеждане нещата. Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество. Ето защо той искаше да изтъкне тази идея с необикновен разход на остроумие като резултат на едно естествено, безпристрастно мислене. Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-богати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля.
към текста >>
За него живата воля е нещо по-висше от чистата
мисъл
.
Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни мисли изцяло в рамките на католическо-богословския начин на мислене. Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие.
За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл.
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна. Трандорф също прави от тази жива воля своя изходна точка. Светът може да бъде обяснен не от сянкообразните идеи, а пълносилната воля трябва да обхване тези идеи, за да създаде действително съществувание. Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в мислителното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира.
към текста >>
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата
мисъл
е безсилна и абстрактна.
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл.
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна.
Трандорф също прави от тази жива воля своя изходна точка. Светът може да бъде обяснен не от сянкообразните идеи, а пълносилната воля трябва да обхване тези идеи, за да създаде действително съществувание. Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в мислителното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира.
към текста >>
Както Хегел не искаше да създаде от чистата
мисъл
някакво явление на природата, така той не искаше да стори това и с една религия.
Нито едната, нито другата партия ни би могла да се позове на Хегел, ако тя би го разбрала правилно. Защото в светогледа на Хегел не се намира нищо, което може да служи за опора на една религия или да доведе до нейното заличаване.
Както Хегел не искаше да създаде от чистата мисъл някакво явление на природата, така той не искаше да стори това и с една религия.
Както искаше да отдели от процесите на природата чистата мисъл и чрез това да ги разбере, така и при религията той преследваше единствено целта, да изнесе на повърхността нейното мислително съдържание. Както считаше всичко в света за разумно, понеже беше действително, така той считаше и религията. Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на мислителя, когато този последният пристъпва към нея. Грешката на И. Х. Фихте, Кр. Х.
към текста >>
Както искаше да отдели от процесите на природата чистата
мисъл
и чрез това да ги разбере, така и при религията той преследваше единствено целта, да изнесе на повърхността нейното мислително съдържание.
Нито едната, нито другата партия ни би могла да се позове на Хегел, ако тя би го разбрала правилно. Защото в светогледа на Хегел не се намира нищо, което може да служи за опора на една религия или да доведе до нейното заличаване. Както Хегел не искаше да създаде от чистата мисъл някакво явление на природата, така той не искаше да стори това и с една религия.
Както искаше да отдели от процесите на природата чистата мисъл и чрез това да ги разбере, така и при религията той преследваше единствено целта, да изнесе на повърхността нейното мислително съдържание.
Както считаше всичко в света за разумно, понеже беше действително, така той считаше и религията. Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на мислителя, когато този последният пристъпва към нея. Грешката на И. Х. Фихте, Кр. Х. Вайсе, Дойтингер и др.
към текста >>
беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата
мисъл
до религиозното схващане на личното Божество.
Както считаше всичко в света за разумно, понеже беше действително, така той считаше и религията. Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на мислителя, когато този последният пристъпва към нея. Грешката на И. Х. Фихте, Кр. Х. Вайсе, Дойтингер и др.
беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата мисъл до религиозното схващане на личното Божество.
Обаче Хегел никога не си е поставил една такава задача. Той я считаше като работа на религиозното съзнание. Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит.
към текста >>
За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от
мисъл
та за магнетизма да създаде един магнит.
беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата мисъл до религиозното схващане на личното Божество. Обаче Хегел никога не си е поставил една такава задача. Той я считаше като работа на религиозното съзнание. Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия.
За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит.
Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание.
към текста >>
Не както магнитът е бил създаден от
мисъл
та за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от
мисъл
та, преди тази
мисъл
да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа.
Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит. Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията.
Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа.
Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
към текста >>
166.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Чистата
мисъл
, която се явява в човешкия дух: Тази
мисъл
трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека.
Гьоте приписва съпротивата, която се проявява по отношение на неговите усилия да обясни живите същества, на теорията на Халер, според която органите съществуват предварително образувани в зародиш вмъкнати едни в други. Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява. Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта.
Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека.
Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света". Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста
мисъл
, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява. Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека.
Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата
мисъл
.
Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека. Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
Даденият с
мисъл
та и тъждественият с
мисъл
та обект е само
мисъл
".
Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си.
Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл".
А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света. Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо. Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността".
към текста >>
А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване
мисъл
та го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света.
"Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си. Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл".
А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света.
Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо. Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността". Изповедта на Фойербах се увенчава с думите: "Да направя философията въпрос на човечеството, това беше моят първи стремеж.
към текста >>
Раждането на
мисъл
та беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи.
Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи.
Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост.
към текста >>
"Бог беше моята първа
мисъл
, разумът моята втора, човекът третата и последна
мисъл
".
"Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл".
Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога.
към текста >>
Това, което според
мисъл
та е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята.
Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият. Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека.
Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята.
"Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел.
към текста >>
"
Мисъл
та, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята.
"Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси.
към текста >>
Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата
мисъл
.
От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит.
Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл.
От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси. Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител. Преходното умира, за да възкръсне като нещо вечно.
към текста >>
В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на
мисъл
та.
В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта.
Едно чувство на този факт живее през 19-то столетие на една личност като импулс. Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време. Той иска да знае, как онази форма на мислене, която образува митове, още действа в по-новия светоглед. И същевременно той иска да закотви човешкото събесъзнание в една същност, която се намира вън от отделната личност, като си представя цялото човечество като едно въплъщение на божественото същество. Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие.
към текста >>
Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на
мисъл
та, които стоят на тяхната основа.
Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г. книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука".
Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа.
Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината. "Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга.
към текста >>
Той би се почувствал ограничен чрез една определена
мисъл
, чрез една положителна идея.
останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли. Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене.
Той би се почувствал ограничен чрез една определена мисъл, чрез една положителна идея.
Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една мисъл като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това. "Критиката е от една страна последното дело на определена философия, която трябва да се освободи в тази критика от една положителна определеност, която ограничава нейната истинска всеобщност и затова е от друга страна предпоставка, без която тя не може да се издигне до последната всеобщност на себесъзнанието". Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше. "Критиката" да вярва в мисли, идеи, а само на мисленето. "Човекът едва сега е намерен", тържества Бауер.
към текста >>
Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една
мисъл
като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това.
Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли. Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене. Той би се почувствал ограничен чрез една определена мисъл, чрез една положителна идея.
Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една мисъл като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това.
"Критиката е от една страна последното дело на определена философия, която трябва да се освободи в тази критика от една положителна определеност, която ограничава нейната истинска всеобщност и затова е от друга страна предпоставка, без която тя не може да се издигне до последната всеобщност на себесъзнанието". Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше. "Критиката" да вярва в мисли, идеи, а само на мисленето. "Човекът едва сега е намерен", тържества Бауер. Защото сега човекът не е вече обвързан чрез нищо освен чрез мисленето.
към текста >>
защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на
мисъл
та.
Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма! Това е неговата догма.
защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта.
Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна. Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е.
към текста >>
Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната
мисъл
в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна.
"Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма! Това е неговата догма. защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта.
Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна.
Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е.
към текста >>
Пред критиката никаква
мисъл
не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е.
Само никаква догма! Това е неговата догма. защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта. Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна. Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето.
Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е.
не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
към текста >>
една
мисъл
, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е.
Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна. Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е.
една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е.
в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.". Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя.
към текста >>
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната
мисъл
, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение.
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум.
към текста >>
Също и всяка
мисъл
е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и
мисъл
та за собственото същество.
не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество.
И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум. Обаче всички подобни зависимости не са валидни по отношение на Аза; защото всички те са взети от самия него.
към текста >>
Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като
мисъл
, като идея.
Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество. Всички други неща аз си ги правя разбираеми чрез мисленето. Но Аза аз го живея. Аз нямам нужда да дефинирам, да описвам по-нататък; защото изживявам себе си във всеки момент. Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене.
Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея.
Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание. Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта?
към текста >>
Обаче единственият е една лишена от
мисъл
дума, тя няма никакво мислително съдържание.
Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене. Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание.
Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание.
Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта? Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза". Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и неизразим, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза. Едва тогава, когато за тебе не се изказва нищо и ти си само назован, ти си признат като ти. Докато за тебе се изказва нещо, ти си признат само като това нещо /човек, дух, християнин и т.н./.
към текста >>
Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е
мисъл
та?
Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание.
Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта?
Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза". Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и неизразим, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза. Едва тогава, когато за тебе не се изказва нищо и ти си само назован, ти си признат като ти. Докато за тебе се изказва нещо, ти си признат само като това нещо /човек, дух, християнин и т.н./. Но единственият не изказва нищо, за щото той е само име, само това казва, че ти си ти и нищо друго освен ти; че ти си само едно единствено "ти" и самият ти.
към текста >>
Ширнер иска да сочи те към една
мисъл
, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
към текста >>
За него всяко творение на
мисъл
та се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли.
Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух.
За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли.
Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано.
към текста >>
Илер застъпи
мисъл
та за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
167.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Авторът не искаше да внесе тази
мисъл
като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение.
Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот.
Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот. Той поне положи усилия да постъпи по този начин. Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене. Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед.
към текста >>
Той вярва, тази
мисъл
може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот. Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот. Той поне положи усилия да постъпи по този начин.
Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене.
Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед.
към текста >>
168.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Да изживее себе си
мисъл
та, това според мнението на Хегел и неговия с
мисъл
трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор.
И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>
Защото тази природа е също така откровение на
мисъл
та както и самата душа.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата.
Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа.
През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>
През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на
мисъл
та, така че знае себе си едно с всеки процес на света.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа.
През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света.
Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на
мисъл
та в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ. Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света. В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед.
към текста >>
В течение на столетия, от раждането на
мисъл
та в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса.
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа?
В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса.
В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света.
към текста >>
За онзи, който мисли в с
мисъл
а на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на
мисъл
та.
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен?
За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма.
към текста >>
Когато овладява
мисъл
та, той вярва, че изживява творящия дух на света.
В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света.
В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма. Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
към текста >>
В това съединяване с творящата
мисъл
той чувства стойността и истинското значение на познанието.
В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света.
В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието.
Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма. Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно. Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си.
към текста >>
Тази
мисъл
се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си.
В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма. Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си.
Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата". За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл. Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно.
към текста >>
За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата
мисъл
.
Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно. Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си. Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата".
За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл.
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно. Но тя се чувства не само като съсъд на този миров дух, а знае, че е едно с него. Следователно, в смисъла на Хегел познанието не може да бъде изследвано; човек трябва да се издигне до изживяването на тази същност и с това той ще стои посред познанието по един непосредствен начин. Стои ли човек посред познанието, той не трябва и не се нуждае вече да пита за неговото значение; но ако не стои още сред него, той също няма още способността да го изследва. Кантовата философия е невъзможна за светогледа на Хегел.
към текста >>
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова
мисъл
схваща себе си съзнателно.
Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си. Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата". За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл.
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно.
Но тя се чувства не само като съсъд на този миров дух, а знае, че е едно с него. Следователно, в смисъла на Хегел познанието не може да бъде изследвано; човек трябва да се издигне до изживяването на тази същност и с това той ще стои посред познанието по един непосредствен начин. Стои ли човек посред познанието, той не трябва и не се нуждае вече да пита за неговото значение; но ако не стои още сред него, той също няма още способността да го изследва. Кантовата философия е невъзможна за светогледа на Хегел. Защото не дава отговор на въпроса: Как е възможно познанието, душата би трябвало първо да създаде познанието; но тогава на нея не би могло да и хрумне да пита за неговата възможност.
към текста >>
С раждането на
мисъл
та в гръцката философия душата се от дели от света.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света.
С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света.
Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл.
към текста >>
Хегел иска да доведе това изживяване на
мисъл
та до неговата висота.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света.
Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота.
Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
Той намира в най-висшето изживяване на
мисъл
та същевременно творящия миров принцип.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота.
Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип.
С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси
мисъл
та.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип.
С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта.
Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава
мисъл
та само като
мисъл
.
С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта.
Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл.
Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в
мисъл
та първоизточника на света и окръжността е затворена.
Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл.
Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена.
Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата
мисъл
познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света.
От една такава гледна точка другите главни въпроси на човешкото познание са поставени в една такава светлина, защото човек може да вярва, че обгръща с поглед съществуването в един светоглед без празноти. Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като основа на света.
За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света.
Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея? А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света.
към текста >>
За Хегел тази същност може да се търси само в самата
мисъл
.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят.
За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл.
Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>
Достигне ли душата да изживява
мисъл
та в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на
мисъл
та, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл.
Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят.
Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>
Така душата може например да намери в нейните изживявания на
мисъл
та нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл. Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят.
Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината.
Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на
мисъл
та.
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта.
Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите.
към текста >>
Природата плува в космоса на
мисъл
та някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е
мисъл
в света на мислите.
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта.
Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите.
към текста >>
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в с
мисъл
а на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на
мисъл
та.
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта.
Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност. Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
към текста >>
Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в
мисъл
та, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в
мисъл
та тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта. Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност.
Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
към текста >>
Хегел прави целия свят да бъде
мисъл
; в
мисъл
та душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед. С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място.
Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите? Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия.
към текста >>
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова
мисъл
в общия свят на мислите?
Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед. С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място. Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите?
Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия.
към текста >>
Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като
мисъл
.
Хегел даде един свят от мисли.
Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта.
към текста >>
В проследяването на тази
мисъл
на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта.
В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата.
към текста >>
Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща
мисъл
, като животворяща идея.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел.
Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея.
Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването. Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската
мисъл
, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие?
Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването.
Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
Как може да се живее с
мисъл
та?
Как може да се живее с мисълта?
Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на
мисъл
та и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа.
Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване.
Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на
мисъл
та, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като
мисъл
.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване.
Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл.
По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
По отношение на това изживяване на
мисъл
та той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл.
По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата
мисъл
и не иска да остане при нея?
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност.
На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея?
От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението? Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене.
към текста >>
От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до
мисъл
та и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението?
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност. На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея?
От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението?
Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода.
към текста >>
Който насочва погледа върху с
мисъл
а на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до
мисъл
та, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в с
мисъл
а на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо?
към текста >>
Действително: Щом Хегел е стигнал до
мисъл
та, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до
мисъл
та.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта.
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека?
към текста >>
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до
мисъл
та.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта.
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта.
При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
към текста >>
При тази
мисъл
спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта.
При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества.
Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид.
към текста >>
Без съмнение
мисъл
та може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества.
Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека.
Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила.
към текста >>
Обаче не би ли искало от
мисъл
та да се развие нещо живо?
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека.
Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо?
Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане.
към текста >>
В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че
мисъл
та наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека?
В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
към текста >>
Обаче
мисъл
та като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила.
Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид.
Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила.
Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина.
към текста >>
Нима не можем да си представим, че всяко използване на
мисъл
та за обяснение на света в с
мисъл
а на официалната наука е някакси само едно използване на
мисъл
та, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане.
Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
към текста >>
Напълно самопонятно е, че за такива ходове на
мисъл
та може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия.
към текста >>
Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където
мисъл
та се довежда по-нататък в посочения с
мисъл
, там започва царството на произвола на фантастичните представи.
Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи.
Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение.
към текста >>
Начинът, както Хегел схваща
мисъл
та, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка.
Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина.
Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка.
Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е.
към текста >>
Човек чувства, че с
мисъл
та се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем
мисъл
та, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка.
Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие.
към текста >>
И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата
мисъл
като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е.
Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение.
И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е.
Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>
Мисъл
та би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина.
Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с
мисъл
та; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата
мисъл
та да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо
мисъл
та и изживява себе си в
мисъл
та; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата
мисъл
като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в
мисъл
та.
И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на
мисъл
та към едно изживяване на
мисъл
та; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на
мисъл
та; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък.
Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
към текста >>
Мисъл
та не трябва да остане в същото положение като
мисъл
; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък.
Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
към текста >>
Как той представя света като
мисъл
, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи.
Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания. По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек.
Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи.
С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите. Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава.
към текста >>
Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на
мисъл
та: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек. Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите.
Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
към текста >>
Светогледът води до
мисъл
та, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в
мисъл
та.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие.
Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта.
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света.
към текста >>
Ако
мисъл
та би била доведена в гореописания с
мисъл
да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта.
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос.
Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само
мисъл
; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само
мисъл
.
Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл.
"Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
към текста >>
С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на
мисъл
та.
Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух.
С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха.
към текста >>
Само че Трокслер не стига до там, да схване
мисъл
та като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи.
към текста >>
Той не предчувстваше, че в нейния живот
мисъл
та може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не!
към текста >>
В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до
ясна
та идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на
мисъл
та на с
мисъл
а на Хегел до едно причастие в оживяването на
мисъл
та?
Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не! Това е станала тя в това направление на духа".
В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на мисълта на смисъла на Хегел до едно причастие в оживяването на мисълта?
към текста >>
Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на
мисъл
та, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х. Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид". В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух. Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност.
Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
към текста >>
Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност
мисъл
и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос.
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят.
Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос.
Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие.
към текста >>
Щом душата не обхваща с
мисъл
та своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества?
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос.
Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества?
Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси.
към текста >>
От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух,
мисъл
, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване".
Вьолер успя да създаде едно вещество, което се образува в организма, по изкуствен начин вън от този организъм. С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси.
От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване".
Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот".
към текста >>
Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа,
мисъл
".
Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл".
А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването.
към текста >>
Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в
мисъл
та като такава нещо пълноценно.
от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина. Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно.
Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители.
към текста >>
Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на
мисъл
та към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива.
Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива.
към текста >>
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на
мисъл
та един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците. Тези последните можеха да останат в техния идеен свят. Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят.
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.".
към текста >>
Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-
ясна
, бива поставена в тъмата на далечното минало.
Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят. Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед.
Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало.
На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.". /Хегелови съчинения, 1847 г., т.7, стр. 33./. Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация. Ходът на развитието на Земята и на нейното органическо население е бил напълно непрекъснат, той не е бил прекъсван от мощни революции.
към текста >>
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна
мисъл
на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия.
Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества. Също и един такъв разкриващ пътища и даващ насоки мислител и изследовател като Йоханес Мюлер се натъкна при разглеждане на целесъобразността на идеята: "Органическите тела се различават от неорганическите не само според формата на техния състав от елементи, но постоянната дейност, която се развива в живата органическа материя твори също по законите на един разумен план с целесъобразност, като частите са подредени за целта на едно цяло и тук е именно онова, което отличава организмите"/ Й. Мюлер, Ръководство по Физиология на Човека, 3-то издание, 1838 г., І, стр. 19/.
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия.
Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността. Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
към текста >>
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят"
мисъл
та, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността.
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
към текста >>
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от
мисъл
та, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/.
към текста >>
Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при
мисъл
та, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите.
Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите.
Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите.
Не трябваше ли те да си кажат: - Колко повече право за причина на духа има величественото устройство на човешкия мозък в сравнение с абстрактните понятия, с които философията се занимава?
към текста >>
Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана
мисъл
та, с
мисъл
та добрата или зла воля по един природосъобразен начин.
С тяхното природопознание при тях се свързваха дълбоките етически мотиви. Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална основа, са го чувствали и други материалисти. Те искаха да всадят в човека радостта идваща от природното съществуване; искаха да събудят в него чувството, че той трябва да търси на Земята задължения и задачи. Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността.
Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин.
На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".
към текста >>
Той го беше изтънил до "чиста
мисъл
".
Все още беше възможно на едната страна на образа на светогледа да бъдат поставени представите на естествената наука, а за другата страна хората имаха представи, които съдържаха нещо повече от "чисти мисли". Една такава представа беше например тази за "жизнената сила" или тази за "целесъобразното устройство" на живите същества. Такива представи даваха възможност да се каже: В света действа нещо, което не попада под обикновената природна закономерност, което е от духовно естество. Това даваше една представа на духа, която имаше някакси едно "фактическо съдържание". Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо".
Той го беше изтънил до "чиста мисъл".
За онези, за които "чистите мисли" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност. Те трябваше да поставят на мястото на "чисто мисловите неща" на Хегел нещо, което имаше за тях едно действително съдържание. Затова те потърсиха произхода на "духовните явления" в материалните процеси, които могат да бъдат сетивно наблюдавани "като факти". Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
към текста >>
Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към
мисъл
та за материалния произход на духа.
Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо". Той го беше изтънил до "чиста мисъл". За онези, за които "чистите мисли" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност. Те трябваше да поставят на мястото на "чисто мисловите неща" на Хегел нещо, което имаше за тях едно действително съдържание. Затова те потърсиха произхода на "духовните явления" в материалните процеси, които могат да бъдат сетивно наблюдавани "като факти".
Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
към текста >>
Той стоеше пред навлизането на
мисъл
та в едно живо развитие на тази
мисъл
, докато Хегел спря при
мисъл
та.
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия. В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел. Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата.
Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта.
В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза.
към текста >>
В душевното съжителство с оживялата
мисъл
, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата
мисъл
".
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия. В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел. Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата. Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта.
В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл".
Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза. Ето защо тласъкът на естествените науки, който бе упражнен върху светогледа, принадлежащ в напълно друг смисъл към историята отколкото влиянието на естествено научния начин на мислене върху предидущите материалистични течения.
към текста >>
Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на
мисъл
та да търсят сигурност от страна на естествените науки.
Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза. Ето защо тласъкът на естествените науки, който бе упражнен върху светогледа, принадлежащ в напълно друг смисъл към историята отколкото влиянието на естествено научния начин на мислене върху предидущите материалистични течения.
Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на мисълта да търсят сигурност от страна на естествените науки.
Това принуждаване става обаче така, че то се осъзнава с пълна яснота от ръководещите личности; обаче то действа като импулс на епохата в подсъзнателните основи на душите.
към текста >>
169.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Ако
мисъл
та за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в с
мисъл
а на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси.
Ако мисълта за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в смисъла на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси.
Когато една магнитна пръчка привлича към себе си железните стърготини, никой физик не мисли, че в пръчката действа една сила работеща с целта да привлича. Когато водородът и кислородът се съединява и образува вода, химикът не тълкува това в смисъла, че в двете вещества действа нещо, пред което стои целта за образуване на водата. Едно обяснение, в което царува един също такъв природосъобразен начин на разбиране, трябва да се каже: - Организмите стават целесъобразни, без природата нещо да е насочена към тази целесъобразност. Целесъобразността се ражда, без тя да е била заложена някъде като такава. Едно такова обяснение на целесъобразността е дал Чарлз Дарвин.
към текста >>
Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на
мисъл
та, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката.
Благоразумни природоизследователи чувствуваха не по-малко от Щраус тежестта на новата теория на целесъобразността. Без съмнение Херман Хелмхолц принадлежи към онези, които през 50-те и 60-те годи ни на 19-тото столетие могат да се считат като представители на такива благоразумни природоизследователи. Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде.
Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката.
"Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления. Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл. Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване.
към текста >>
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа
мисъл
.
Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката. "Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления.
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл.
Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване.
към текста >>
На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна
мисъл
напираща към областта на фактите.
Най-голямо одушевление за Дарвин чувстваха материалистите.
На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна мисъл напираща към областта на фактите.
Според тяхното мнение, след откритието на Дарвин, трябваше да се очаква победа на светогледа, за който те се застъпваха.
към текста >>
Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата
мисъл
на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство.
Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща.
Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство.
При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория.
към текста >>
Като такива прибавени с
мисъл
та към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност".
Един такъв идеал постъпва с цялата природа така, както се постъпва приблизително при обяснението на механизма на един часовник, за неговите сръчности и мисли, които той е проявил при изработването на часовника. Ние разбираме вървежа на часовника, когато можем да прозрем механическите закони на съвместното действие на частите. В определени граници с едно такова прозрение ние сме направили всичко, което е допустимо за обяснение вървенето на часовника. Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето.
Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност".
Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
към текста >>
Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на
мисъл
та, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на
мисъл
та е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение.
Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата.
Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение.
И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва.
към текста >>
И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на
мисъл
та, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение.
И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите.
към текста >>
На това една философия би трябвало да покаже, как
мисъл
та може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят.
Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят.
Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот.
към текста >>
Мисъл
та, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата.
Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят.
Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата.
За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел.
към текста >>
Това, което
мисъл
та може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед.
Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел. Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси.
Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед.
Човек трябва да се издигне също и над това, което самият часовник казва, ако иска например да познае формата на образа на часовникаря. Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да говори върху природата по начин различен от този, който Хекел говори, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
към текста >>
170.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Наред със светогледното течение, което чрез
мисъл
та за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност.
Наред със светогледното течение, което чрез мисълта за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност.
То също е родено от естествената наука. Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез мисълта един светоглед? Ние чуваме, виждаме и напипваме света на телата чрез нашите сетива. След това размишляваме върху това, което сетивата ни казват върху света. Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива.
към текста >>
Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез
мисъл
та един светоглед?
Наред със светогледното течение, което чрез мисълта за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност. То също е родено от естествената наука.
Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез мисълта един светоглед?
Ние чуваме, виждаме и напипваме света на телата чрез нашите сетива. След това размишляваме върху това, което сетивата ни казват върху света. Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива. Обаче не е ли измамно това, което нашите сетива ни казват? Нека запитаме наблюдението: Окото ни доставя светлинните явления.
към текста >>
Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него
мисъл
та на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас.
Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света.
Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас.
/виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят. "Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта. Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал. Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между изговорената дума и обекта, който назоваваме с нея.
към текста >>
Тук винаги ще се натъкнем на вариации на
мисъл
та, която Й.
Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на възприятието е обхванал широки кръгове.
Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й.
Розентал е изказал в своята "Обща физиология на мускулите и нервите" /1877 г./: "Усещанията, които получаваме от външни впечатления, не са зависими от тези впечатления, от природата на тези впечатления, а от природата на нашите нервни клетки. Ние не усещаме това, което действа върху нашето тяло, а само това, което става в нашия мозък".
към текста >>
Но сега едно друго обръщение на
мисъл
та.
Но сега едно друго обръщение на мисълта.
То принадлежи към първото. Ланге изведе това обръщение като дух на неумолим стремеж към логическа последователност. Как стои следователно въпросът с мене, когато аз самият се наблюдавам? Не съм ли аз също така добре свързан със законите на моята собствена организация, както когато наблюдавам нещо друго? Моето око наблюдава предмета.
към текста >>
Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при
мисъл
та за едно непознаваемо абсолютно".
От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност". Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин. Обаче Спенсер стои също и на страната на агностиците, така че Ф. А.
Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно".
към текста >>
Той е бил предхождан в развитието на
мисъл
та в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси.
Можем да си представим, че Спенсер е бил доведен до своето гледище изхождайки от същите положения както Ланге.
Той е бил предхождан в развитието на мисълта в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси.
Те искаха да определят, какво всъщност притежава човекът в своето познание. Обаче искаха също същността на света да не бъде разклатена от никакво съмнение и от никакъв разум. Но един повече или по-малко изразен начин всички те бяха овладени от чувството, което изразява Кант, когато казва: "Аз трябваше да се откажа от знанието, за да получа място за вярата". /виж том. І на тази история на светогледите, стр. 39/.
към текста >>
Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие
мисъл
та, която човек си съставя върху тези неща.
Аз прониквам себе си с моя поглед. Но след това аз мога да сравня нещата вън с моето собствено същество. Когато те издават в тяхната външна страна нещо от моето собствено същество, тогава аз трябва да им припиша също нещо от моето същество. Ето защо Хегел търси изпълнен с доверие духа, връзката на мислите, която намира в себе си, също и вън в природата. Мил се чувства първо не като член, а като зрител на света.
Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща.
Ние възприемаме човеци. Досега винаги сме наблюдавали, че хората са умирали. Ето защо сме си образували съждението: Всички хора са смъртни. "Всички хора са смъртни; херцогът фон Велингтон е човек; следователно херцогът фон Велингтон е смъртен". Така заключават хората.
към текста >>
Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на
мисъл
та понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга.
Не е трудно да си създадем една представа за това. От сигурни понятия знаем, че всички радиуси на един кръг са равни. Когато в действителността срещаме един кръг, ние твърдим и за този действителен кръг, че неговите радиуси са равни едни на други. Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса. Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни.
Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга.
Към понятието за човека принадлежи смъртността, както към понятието за кръга равенството на неговите радиуси. Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси. Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен. Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност. Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество.
към текста >>
Тя показва, как от правилната
мисъл
стигаме до друга.
Тогава трябва да заключим, че не настъпилите условия се намират в една причинна връзка с ненастъпилото явление. Когато две вещества винаги са се съчетавали в едно химическо съединение и в един случай не правят това, трябва да проучим, какво не е налице този път, а иначе винаги е било налице. Чрез такъв един метод ние стигаме до представи върху връзките на нещата, които ние с право можем да считаме като такива, които имат своето основание в природата на нещата. Мил иска да проучи методите на наблюдението. Логиката, за която Кант е казал, че от Аристотел насам тя не е направила нито крачка напред, е едно средство за ориентиране сред самото мислене.
Тя показва, как от правилната мисъл стигаме до друга.
Логиката на Мил е едно средство за ориентиране сред света на фактите. Тя иска да покаже, как от наблюдения човек стига до тези съждения на нещата. Мил не прави никаква разлика между човешките съждения. За него всичко произхожда от наблюдението, всичко, което човек мисли върху нещата. Той не иска да допусне едно изключение даже и по отношение на математиката.
към текста >>
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно
мисъл
та, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува. Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях. Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието. Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
При много мислители тази
мисъл
така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува.
Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях. Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието. Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази
мисъл
в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/. При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува. Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях.
Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието.
Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
15/ В нея наистина още се води борба с
мисъл
та, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр.
15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея. Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр.
към текста >>
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на
мисъл
та за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея.
Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр. 15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея.
Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр. 159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е.
към текста >>
След това тази
мисъл
за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин.
159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е. фон Баер /виж по-горе, стр. 26/, които му показаха, как развитието се състои в това, че от едно състояние на еднородност, на еднообразност се развива едно такова на различност, на разнообразност. В първите стадии на зародиша организмите се показват подобни; по-късно те стават различни едни от други /виж по-горе, стр. 26 и следв./.
След това тази мисъл за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин.
към текста >>
От
мисъл
та за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание.
От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание.
Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията. Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло. В Кант-Лапласовата хипотеза за образуването на света имаме именно един такъв процес пред себе си. Разпръснатите части на една хаотична мирова мъглявина се е свила.
към текста >>
Той вярваше, че в най-простите явления намира вече
мисъл
та за еволюцията.
От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание.
Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията.
Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло. В Кант-Лапласовата хипотеза за образуването на света имаме именно един такъв процес пред себе си. Разпръснатите части на една хаотична мирова мъглявина се е свила. Организмът се ражда именно по същия начин.
към текста >>
Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една
мисъл
подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите идеи върху развитието на живота.
Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една мисъл подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите идеи върху развитието на живота.
Той описва развитието, растежа на растението така: "Растението може да расте, да цъфти или да носи плодове, но това са винаги все същите органи, които изпълняват предписанието на природата в множество определения и често под изменени форми. Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като плод". Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото.
към текста >>
Това, което бе казано за оживяването на
мисъл
та, може да произведе подобно нещо.
Изложението, което направихме по-горе, показва, как новите физиологически познания водят до потвърждението на едно такова мнение. Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят. Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе.
Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо.
Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел.
към текста >>
Когато Азът е изживял
мисъл
та само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят. Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо.
Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите.
към текста >>
Когато
мисъл
та започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот.
Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот.
Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите. На светогледите, които се явяват, липсва силата да проникнат до нея.
към текста >>
вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата
мисъл
.
Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно.
вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл.
Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите. На светогледите, които се явяват, липсва силата да проникнат до нея. Но и в тяхното несъвършенство те получават своя отпечатък от тази цел, и идеите, които възникват, са външните симптоми на оставащи скрито действени сили.
към текста >>
171.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че
мисъл
та обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си".
Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за отношението на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие. Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си". Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата. Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата.
Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си".
Обаче такива гласове едва ли бяха чути. Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение. Отчасти несъзнателните, отчасти съзнателните представи, които доведоха до този призив, са приблизително тези: - Естествената наука разклати доверието в самостоятелното мислене, което иска да проникне от себе си до най-висшите въпроси на съществуванието. Ние не можем да се считаме успокоени само от резултатите на естествената наука. Защото те не водят по-далече отвъншната страна на нещата.
към текста >>
Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по с
мисъл
а, заключителната
мисъл
на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан.
Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето. Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли. Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което обосновава предположенията. Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук".
Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по смисъла, заключителната мисъл на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан.
Даже то е заключителният резултат на много привърженици и преработватели на кантианизма. Последователите на това направление не отиват по-далеч, освен да твърдят, че всичко, което те виждат, чуват и т.н. не е вън в света, а вътре в самите тях, че приемат нещата в тяхното съзнание и че следователно не могат да произнесат нищо по отношение на това, което е вън. Пред мене стои една маса, си казва неокантианецът. Обаче не, това само изглежда така.
към текста >>
Ото Лимбан използва тази
мисъл
също и затова, да защити твърдението: Човек може да знае също така малко, дали нещата, които си представя не съществуват вън от неговото съзнание, колкото може да знае, дали те съществуват.
Тя съществува в моето съзнание. Фолкелт поставя този възглед в началото на своята книга върху "Кантовата теория на познанието": "Първото основно изречение, което философът трябва да доведе до своето ясно съзнание се състои в познанието, че първоначално нашето знание не се простира върху нещо повече, освен върху нашите представи. Нашите представи са единственото нещо, което изпитваме непосредствено; и именно защото ги изпитваме непосредствено, затова и най-радикалното съмнение не може да ни отнеме знанието за тях. Напротив знанието, което се простира вън от моите представи аз вземам навсякъде тук този израз в най-широкия смисъл, така че той обхваща и всеки психически процес -, не е предпазено от съмнение. Ето защо в началото на философстването всяко знание простиращо се извън представите трябва изрично да бъде категоризирано като подлежащо на съмнение".
Ото Лимбан използва тази мисъл също и затова, да защити твърдението: Човек може да знае също така малко, дали нещата, които си представя не съществуват вън от неговото съзнание, колкото може да знае, дали те съществуват.
"Именно затова, че фактически никой мислещ субект не може да излезе вън от сферата на своето мислене; именно затова, че той никога не може прескачайки своето собствено съзнание и еманципирайки се от самия себе си да схване и констатира това, което може да съществува или да не съществува отвъд и вън от неговата субективност; именно затова е безсмислено да иска да твърди, че обектът, който си е представил, не съществува вън от субективната представа". /Ото Либман, За анализа на действителността, стр. 28/.
към текста >>
Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че
мисъл
та, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване.
Другият източник на сигурност е мислителната необходимост, сигурността на логическото принуждение, обективното съзнание за необходимостта. С това ни е дадено нещо направо ново, което е невъзможно да се добие от собствената сигурност на съзнанието. Върху този втори източник на сигурността Фолкелт се изказва в гореспоменатата книга по следния начин: "Непосредствената опитност ни кара да изживеем фактически, че определени свързвания на понятията носят със себе си една твърде особена принуда, която същевременно се различава от всички други видове принуда, от които са придружени представите. Тази принуда ни заставя не сега да мислим, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност. И по-нататък тази принуда не ни заставя по начин, а ни казва, че в случай, когато предписаното от нея не стане, ще бъде свършено с нашето морално задоволяване или с нашето вътрешно щастие, с нашето добро и т.н., а нейната принудителност съдържа това, че обективното битие би трябвало да се унищожи в самото себе си, би трябвало да изгуби възможността за своето съществуване, ако би искало да съществува противоположното на това, което тя предписва.
Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване.
Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта. Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща".
към текста >>
Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на
мисъл
та.
С това ни е дадено нещо направо ново, което е невъзможно да се добие от собствената сигурност на съзнанието. Върху този втори източник на сигурността Фолкелт се изказва в гореспоменатата книга по следния начин: "Непосредствената опитност ни кара да изживеем фактически, че определени свързвания на понятията носят със себе си една твърде особена принуда, която същевременно се различава от всички други видове принуда, от които са придружени представите. Тази принуда ни заставя не сега да мислим, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност. И по-нататък тази принуда не ни заставя по начин, а ни казва, че в случай, когато предписаното от нея не стане, ще бъде свършено с нашето морално задоволяване или с нашето вътрешно щастие, с нашето добро и т.н., а нейната принудителност съдържа това, че обективното битие би трябвало да се унищожи в самото себе си, би трябвало да изгуби възможността за своето съществуване, ако би искало да съществува противоположното на това, което тя предписва. Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване.
Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта.
Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща". Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на възприятието?
към текста >>
172.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче
ясна
противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин.
Един опит да се добие един общ поглед върху света и живота изхождайки само от основата на строгата наука, бе направен в течение на 19-тото столетие във Франция от Огюст Конт /1798-1857 г./.
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин.
Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки. И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света.
към текста >>
А от Хегел беше усвоил, че дух, идея,
мисъл
царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността.
Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже.
А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността.
Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима
мисъл
, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността.
Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Като един силен и активен защитник на тази
мисъл
за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865 година със своята "Природна диалектика".
Като един силен и активен защитник на тази мисъл за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865 година със своята "Природна диалектика".
По-нататък той изложи пред света своите възгледи в 1875 година в книгата "Курс на философията като строго научен светоглед и устройване на живота", и в много други математически, естественонаучни, философски, научноисторически и националикономически съчинения. Цялото творчество на Дюринг произлиза от един в най-строгия смисъл математически и механичен начин на мислене. В премислянето на всичко онова, което може да се постигне с математическа закономерност в явленията на света, Дюринг събужда удивление. Обаче там, където едно такова мислене не е достатъчно, там той изгубва всяка възможност да се ориентира в живота. От този негов духовен характер може да се обясни произвола, предубедеността, с която Дюринг обсъжда толкова много неща.
към текста >>
Мисъл
та броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици.
"Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване". Въпреки тази обща съгласуваност между мислене и действителност, все пак за първото съществува възможността то да се издигне над последната. Мисленето продължава в идеята действията, които му са били наложени от действителността. В действителността всяко тяло е делимо, обаче само до определена граница. Мисленето не спира при тази граница, а в идеята то дели още по-нататък.
Мисълта броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици.
В действителност това тяло се състои само от съвсем определен брой малки, обаче безкрайно малки частици. По този начин се раждат всички надхвърлящи действителността понятия за безкрайност. Преминава се от всяко събитие по-нататък до едно друго, което е негова причина; от тази причина отново се преминава към нейната причина и т. н. Веднага щом мисленето напусне почвата на действителността, то започва да блуждае в една безкрайност. То си представя, че към всяка причина трябва отново да се търси една причина, че следователно светът е без начало във времето.
към текста >>
Защищаваната от Конт
мисъл
, че всеки светоглед не би могъл да бъде нищо друго, освен едно подреждане на чисто фактическото, Дюринг я владее така съвършено, че той пренася фантазията в света на фактите, защото вярва, че трябва просто да я отхвърли, ако тя би се явила само в областта на човешкия дух.
"Фантазията се простира... надолу в самата природа, тя се корени, както въобще всяко мислене, във възбуди, които предхождат готовото съзнание и даже не образуват никакви елементи на субективно усещаното". /Курс по философия стр. 50/.
Защищаваната от Конт мисъл, че всеки светоглед не би могъл да бъде нищо друго, освен едно подреждане на чисто фактическото, Дюринг я владее така съвършено, че той пренася фантазията в света на фактите, защото вярва, че трябва просто да я отхвърли, ако тя би се явила само в областта на човешкия дух.
Изхождайки от тези представи, той стига още и до други пренасяния на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата. Например, той не само мисли, че при неговата дейност човекът може да направи безрезултатни опити, от които се отказва, защото те не водят до целта, но че също и в действията на природата могат да се видят опити в изграждането на формите съвсем не е чужд на действителността и аз не виждам, защо човек поради това, че му харесва една повърхностна философия, ще счита за валидна само наполовина успоредността на природата вън от човек и на природата вътре в човека. Щом субективната грешка на мисленето и въображението произхожда от относителната отделеност и самостоятелност на тази сфера, защо тогава и една практическа грешка или погрешна хватка на обективната и немислеща природа да не може да бъде последствие на едно относително отделяне и взаимно отчуждаване на нейните различни части и двигателни сили? Една истинска философия, която не се плаши пред приетите предразсъдъци, ще признае накрая пълната успоредност и общото единство на устройството в посоката на двете страни". /Курс по философия стр. 51/.
към текста >>
Докато при Хегел в
мисъл
та, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
Като знание, а само като такова трябва да бъде изследвано тук, то скрива своето собствено битие и прави от себе си едно огледало на едно чуждо битие. Няма по-добър символ за това, каквото е огледалото. Както огледалото е толкова по-съвършено, колкото повече то не позволява да се оглежда само, а оглежда, отразява само чуждо битие, такова е и знанието. Неговото битие е това чисто отразяване на едно чуждо битие, без примес на собственото съществуващо състояние". Не можем да си представим една по-силна противоположност спрямо Хегеловия начин на мислене, освен този възглед за знанието.
Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
към текста >>
Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на
мисъл
та, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
Резултатите на естествената наука, които трябваше да имат едно дълбоко проникващо влияние върху развитието на светогледите, бяха още млади. Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука. Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни мисли, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма. В широки кръгове се изгубваше нишката, която от научното познание на фактите водеше до един задоволителен общ възглед. Мнозина бяха завладени от известна безпомощност във въпросите за светогледа.
Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на мисълта, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
към текста >>
173.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити
мисъл
та, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа.
Със своята публикувана в 1842 година работа "Живот и жизнена сила" /в Малкия речник по физиология на Р.
Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа.
В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./. Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене. Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата.
към текста >>
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга
мисъл
извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на с
мисъл
а на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света.
Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа". И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане". И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света.
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света.
Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло.
към текста >>
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една
мисъл
, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло.
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света.
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло.
В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот. Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
към текста >>
Не е ли сега близко
мисъл
та, че всичко телесно, когато то би искало да бъде гледано от вътре, би изглеждало като духовно?
В смисъла на Фехноровия начин на мислене не е уместно да се размишлява върху това, как тяло и дух действат едно върху друго. Защото двете съвсем не са различни същности; те са едно и също нещо. Те се представят като различни само тогава, когато са наблюдавани от различни становища. Фехнер вижда в човека едно тяло, което същевременно е дух. От тази гледна точка за Фехнер се получава възможността, да си представя цялата природа духовна, одушевена При самия себе си човекът е в положение да гледа телесното отвътре, следователно да познае вътрешната страна непосредствено като нещо духовно.
Не е ли сега близко мисълта, че всичко телесно, когато то би искало да бъде гледано от вътре, би изглеждало като духовно?
Ние можем да гледаме растението само отвън. Обаче не е ли възможно, щото и то да бъде гледано от вътре, да се окаже като душа? Тази представа прерасна във фантазия на Фехнер в убеждението: Всичко телесно е същевременно духовно. И най-малката материална частица е одушевена. И когато материалните части се сглобяват и образуват по-съвършени материални тела, този процес е нещо гледано само отвън; на него отговаря един вътрешен процес, кой то би се представил като съчетаване на отделни души в по-съвършени общи души, ако бихме искали да го наблюдаваме.
към текста >>
По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената
мисъл
.
Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват. Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят.
По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл.
Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
към текста >>
Изхождайки от тази
мисъл
е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/.
Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/.
Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното. Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката. За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение. И за целта той се нуждаеше от онова самобитно мислене, което знаеше да преобрази разполагаемите помощни средства според собствените нужди и не проявяваше никакъв страх да тръгне по нови и необикновени пътища. Гениалните в тяхната простота полузаслужаващи удивление, но въпреки това ограничени наблюдения на К. Х.
към текста >>
Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна
мисъл
, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата.
"Действителното съществуване е въплъщение на божественото, а мировият процес е история на страданията на Бога станал плът и същевременно път за освобождение на разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване на този път на страданието и спасението". /Хартман, феноменология на моралното съзнание, 1879 г. стр. 871./. В редица обширни съчинения и в голям брой монографии и статии Хартман е изградил всестранно своя светоглед. Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение.
Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата.
Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения. С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването.
към текста >>
Тъй като Хартман приема в своя светоглед
мисъл
та за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно. Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/.
към текста >>
Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на
мисъл
та и на безутешността.
Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността.
Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/. Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието".
към текста >>
Гръцката
мисъл
овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина.
Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси. На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време.
Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина.
В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване. Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра. Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света.
към текста >>
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на
мисъл
та, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог.
Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука. Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен свят. Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух. Но понеже той може да си го представи само така, като че този свят произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот.
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог.
Обаче това просто Единство е било; то не е вече. Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един свят на множеството". /Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението.
към текста >>
Следователно пред душата на Хамерлинг стои
мисъл
та: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт. Те винаги преценяват само в учени обяснения удоволствието и неудоволствието, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като удоволствието и неудоволствието са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между удоволствието и неудоволствието окончателно и решаващо, а не умът. И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на удоволствието в съществуването. Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно".
Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно". Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано. Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи.
към текста >>
Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В
мисъл
та за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано.
Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно". Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене. Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно".
Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано.
Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи. Така той започва своите разглеждания върху света с думите като тези: "Определени дразнения раждат мириса в нашия обонятелен орган. Следователно розата не мирише, не ухае, когато някой я мирише. Определени трептения на въздуха раждат в нашето ухо звука. Следователно звукът не съществува без ухото.
към текста >>
Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в
мисъл
та".
Така той започва своите разглеждания върху света с думите като тези: "Определени дразнения раждат мириса в нашия обонятелен орган. Следователно розата не мирише, не ухае, когато някой я мирише. Определени трептения на въздуха раждат в нашето ухо звука. Следователно звукът не съществува без ухото. Следователно изстрелът на пушката не би гърмял, ако някой не го чуваше".
Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисълта".
Хамерлинг създаде за душата като свое последно поетическо творение своя "Хомункулус". В него той искаше да даде една критика на модерната цивилизация. Той развива по един радикален начин в поредица от поетически образи, накъде отива едно човечество, което изгубва душата и вярва само в силата на външните природни закони. Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия". Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме.
към текста >>
Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата
мисъл
.
Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме. Който установи това, ще разбере, каква наивна грешка е да се вярва, че наред с представата, която наричаме "кон", съществува и нещо друго, а именно, че съществува истинският, действителен кон, на който нашата представа е само един вид изображение. Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон". По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата.
Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл.
Той постоянно напипва точката, където себесъзнателния Аз се чувства вътрешно надарен със силата на неговото истинско битие, което същевременно се чувства стоящо в духовния живот на света. Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като мисъл за Аз. "От съзнанието или от чувството за собственото битие ние добиваме понятието за едно битие, което надхвърля простото мислене, което е повече от това, което е само мислено, а мисли". От този обхващащ себе си в своето чувство за съществуването Аз Хамерлинг се старае да добие един образ на света. Това, което Азът изживява в своето чувство за съществуването, е така се изказва Хамерлинг "чувството за атома в нас".
към текста >>
Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като
мисъл
за Аз.
Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон". По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата. Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл. Той постоянно напипва точката, където себесъзнателния Аз се чувства вътрешно надарен със силата на неговото истинско битие, което същевременно се чувства стоящо в духовния живот на света.
Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като мисъл за Аз.
"От съзнанието или от чувството за собственото битие ние добиваме понятието за едно битие, което надхвърля простото мислене, което е повече от това, което е само мислено, а мисли". От този обхващащ себе си в своето чувство за съществуването Аз Хамерлинг се старае да добие един образ на света. Това, което Азът изживява в своето чувство за съществуването, е така се изказва Хамерлинг "чувството за атома в нас". Чувствайки се, Азът знае за себе си; и чрез това той знае себе си като "атом" спрямо света". Той трябва да си представя други същества, както сам намира себе си в себе си: като изживяващ себе си, като чувстващ себе си атом; което за Хамерлинг се явява равносилно на атом на волята, на воляща монада.
към текста >>
Възприеманата
мисъл
не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както мислителите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно творчество.
Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача. От него зависи да намери средствата на отговора. В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване. Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието. Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на идеите на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие.
Възприеманата мисъл не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както мислителите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно творчество.
към текста >>
174.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в
мисъл
та си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност.
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване".
към текста >>
Трудността, която се крие в тази
мисъл
, даде на един остроумен мислител, В. Х.
Начинът на мислене на Карнери е издържан напълно в смисъла на еволюционната идея, която не намира по-късното предварително образувано в по-ранното, а за която по-късното е едно действително новообразуване. Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз основа на инстинкта на съхранение на животното.
Трудността, която се крие в тази мисъл, даде на един остроумен мислител, В. Х.
Ролф, подтика да развие разсъжденията, които той написа в своята книга "Биологически проблеми, същевременно опит за развитие на една рационална етика". /Лайпциг 1884 г. / Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност. Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент.
към текста >>
/; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на
мисъл
та.
Ясно изразено се вижда въздействието на този натиск идващ от естественонаучния начин на мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм" на поврата на 19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към истината. Името "Прагматизъм" произхожда от една статия на Чарлз Пеърс публикувана в 1878 година в американското списание "Popular Sсience". Най-действените представители на този начин на мислене са Уйлям Джейма /роден в 1842 г./ в Америка и Ф. К. Шилер в Англия. /Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г.
/; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта.
Той отрича мисленето, което иска да остане в себе си, способността да роди нещо, което може да се докаже като истина, като оправдано чрез себе си познание. Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги. И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света.
към текста >>
Според този възглед
мисъл
та няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в с
мисъл
а на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл.
към текста >>
Прагматизмът съблича
мисъл
та от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам.
Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма.
към текста >>
Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които
мисъл
та не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от
мисъл
та.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност.
Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта.
Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването.
към текста >>
В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата
мисъл
.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка.
В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл.
Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент.
към текста >>
Обаче силата на
мисъл
та не достига, за да носи светлина в този елемент.
В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз.
Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент.
Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
към текста >>
Мисъл
та остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент.
Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
към текста >>
НАГОРЕ